Атанас Далчев – „Стихотворения“: Песимизмът срещу мъдростта

Творбите на Атанас Далчев ще продължават да бъдат обект на анализ и изследване дълго време. Авторът е различен и оригинален, а пезията му има особено място в литературата ни.

Първата стихосбирка на Атанас Далчев „Прозорец“ е издадена през 1926г. в много трудно и сложно време. Периодът след Първата световна война се отличава с новите изисквания към модерния човек и към всички негови теории и призиви за преосмислянето на света. Човекът не може да бъде повече такава ценност за каквато литературата и изкуството дълго са го обявявали. До този момент символите търсят истината и смисъла на всичко в бляна, мечтата или съня. Но реалността налага друг поглед – едно задължително завръщане към земното, обикновеното и делничното. В този смисъл Далчев се явява своeoбразен идеолог и последовател на конкретното, защото разбира и търси истината и смисъла на животa на момента. Това, което авторът вижда в реалността съвсем не е красиво, затова много често той е настроен песимистично. Въпреки противоречията и неразрешимите дилеми, които го измъчват, той не се отказва и продължава да търси своя път към самопознанието. В крайна сметка го открива и усилията му са възнаградени с намерения от него собствен неповторим поетичен стил и трайно защитавана естетическа и фолософска позиция.

Поезията на Далчев може да бъде разделена на два периода – ранна и късна. Стихосбирката „Прозорец“ се характеризира с един явен песимизъм, внушен и все по-плътно сгъстяващ се с всяко стихотворение. Смъртта, тъгата, безвъзвратно изтичащото време, самотата, безпомощността, обречеността, грозотата – това са темите, образите и чувствата, които внушават най-често неговите текстове.

Стихотворението „Болница“ е едно от първите на поета. Ако се вгледаме в „меланхолни“-те лица, разркивените „болни усмивки“и „големия стенен часовник“, отмерващ последните минути на някой смъртно болен пациент, без съмнение ще се досетим, че зад всичко това се крие боледуващият модерен човек, който сякаш е обречен. Светът на лирическия герой е рухнал след войната. Той няма на какво да се уповава поради настъпилата нищета в реалния и в нравствения му свят. Човекът е единственото същество, което знае, че времето му изтича, че един ден все пак ще умре. Това го ужасява, защото все още не е намерил смисъла на живота си, не е открил онова нещо, което да осмили дните му на земята:

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни

със петна от мухи и с брази от прахъв и дъждът,

и звънът, и звънът на големия стенен часовник

сякаш тежките стъпки на близката смърт.

Песимизъм лъха и от стихотврението „Стаята“, където сякаш всичко се случва поради неумолимия ход на времето и всичко е последица от него: „…миризма на вехто / и прах по всичките неща, / тук бавно времето превръща“. Като че ли това е самата смърт, която плаши и отблъсква лирическия Аз. Изтичащото време безпогрешно внушава чувство на прокълнатост и обреченост, че никой не може да избяга от съдбата си. Песимизмът е явен. Далчев едновременно е отблъснат от пустия и безсмислен свят, който обитава, и от жаждата си за живот, тласкаща го към търсене на истината. В този смисъл, Далчев и модерният човек се намират в една „гранична ситуация“, която провокира човека да мисли:

Какви лица ли отразило

ревниво пази огледалото?

То сякаш е един прозорец

отворен в друг предишен свят.

Часовникът е вече млъкнал

и в неговият чер ковчег

лежат умрели часовете

и неподвижно спи махалото.

Образът на затворената „заключена“ стая, която лирическият субект обитава, олицетворява неговия вътрешен свят и желанието му първо да открие себе си, да стигне до истината и смисъла за живота и за света и чак след това да се обърне към тях.

В стихотворението „Хижи“ всичко се разпада: къщите, вратите, стените „с опадала мазилка“. Това е сякаш една обобщена метафора за разпадащия се човешки живот. В грозотата обаче откриваме една сякаш странна красота. Анализирайки света и философствайки за нещата и явленията в живота, Далчев стига до нелицеприятната истина, че всичко е обречено, че животът е „зла измислица“ („Повест“). Далчевата поезия е драматичен лирически разказ за един живот „без ни една любов, бе ни едно събитие!“.

Самотата, безверието, отчаянието – всичко това присъства в битието и съзнанието на модерния човек, но мъдростта се състои именно в тяхното преодоляване, в откриването на смисъла на човешкото съществуване. Това сякаш е спасението. До този момент прозорецът е бил затворен (както е в стихотворенията „Стаята“, „Хижи“, „Болница“) и изведнъж той се отваря, а лирическият субект намира „познатият път“ („Прозорец“). Далчев не се примирява със заобикалящия го свят и с нескрития си песимизъм продължава да търси някакъв отговор, някакъв друг житейски модус, за да се измъкне от порочния кръг на противоречията си. Отговорът идва може би със стихотворението „Книгите“ от стихосбирката „Прозорец“:

все там…

Не зная и света.

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

А твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз загубих зарад книгите

живота и света.

Тази затвореност в себе си и отказът от досег с външния свят обричат лирическия субект на самота и доброволна изолация, оставящ животът му да отмине „безмислено“. Така стига до прозрението, че смисълът и истината са тук и сега. Затова молбата на авторът в стихотворението „Молитва“ е:

Изведи ме вън от всяка сложност,

научи ме пак на простота:

Научи ме, Господи велик,

да живея като всички хора.

Това е вече гледната точка на късния Далчев, който иска и се моли за продължение на дните си, за да ги изживее пълноценно. Стихотворението „Молитва“ е много по-различно като тематика и идея. Става въпрос за намерения смисъл, за онези ценности, които отново са осмислили живеенето в един свят, в който определено се усеща недостиг на човечност. Смисълът е намерен в миг, когато Азът стига до мисълта за своята неповторимост. В този смисъл Далчев с основание е наричан от някои критици „мъдрец и философ на реалното“.

Показтелно за неговото ново отношение към нещата от живота е стихотворението „Среща на гарата“. В него са разгледани проблемите за вечността и за привързаността на човека, измерващ се с Вселента, с късчето земя и всичко скъпо, намиращо се на нея.

Поезията на Далчев е един извървян път към истината и към откриването на смисъла на живота. Всичко, постигнато от него и от неговото поколение, е изстрадано и много болезнено преживяно, поради разклатените социални, морални и нравствени устои на обществото след войната. Стиховете на Далчев очертават пътя на една душа през бурите на битието; душа, която жадува да живее в друг свят, където не съществува противоборството между желано и реално. Но в крайна сметка истината възтържествува. Всеки сам стига до прозренията си в живота, но важното е да намери в тях така желаното и търсено равновесие между вътрешния и външния свят и това да му донесе чувство за удовлетвореност и пълноценност.

Към началото