Бай Ганьо у Иречека

Бай Ганьо у Иречека” е част от най-обемната част на книгата „Бай Ганьо” – „Бай Ганьо тръгва из Европа”. Алеко ни показва два модела – на Бай Ганьо и на разказвача, който коментира и оценява поведението му. Бай Ганьо не се интересува какво ще помислят за него чужденците. Той се сеща за националните добродетели само тогава, когато чрез тях може да извлече лична изгода. Готов е на всичко заради келепира. Не се усеща как се превръща в това, което говори, че не иска да бъде. Докато лирическият разкавач хем осмива, хем се срамува от поведението на българина. 

Oбразът на Бай Ганьо при пътуването из Европа се очертава най-пълно. Очеркът е изграден контрапунктно. Попаднал в едно неприсъщо нему обкръжение, Бай Ганьо не пропуска да демонстрира простотията си, изостаналостта си, малокултурието, политическата хамелеонщина, недоверчивостта. Пристигнал в Прага, той търси отново да “удари кьоравото” и решава, че най-полезен може да му бъде професор Иречек. Някога той е бил министър в България и това е достатъчно основание за Бай Ганьо да му отиде на гости. Нещо повече – той пристига в дома на видния учен с психиката, че той му е задължен, че трябва да го посрещне и нахрани. Новодошлият се опитва да застане в позицията на някогашен защитник на професора: “Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв – да ме прощавате не е тъй”.

Главата разказва един епизод от посещението на Бай Ганьо в Прага, където той се е установил с търговска цел – да продаде розово масло. Неговата цел е печалбата. Бай Ганьо е готов на всичко, за да спести разходите си, и затова търси начин как да живее на чужда сметка, без да харчи за храна и спане. По тази причина героят се самопоканва на гости на Иречека.

Темата на произведението е конфликтът между два типа култура:

  • единият, олицетворен от Иречек, е основан на възпитанието, любезното отношение към човека, но и върху самоуважението и личната независимост;
  • другият, чийто носител е Бай Ганьо, е свързан с безцеремонното използвачество, наглото хитруване, просташката грубост и незачитането на околните.

Бай Ганьо е невежлив, нахален, егоист и интересчия, скъперник („Иречек обича българите, ще иде Бай Ганьо у него и може да го покани в къщата си; защо да си дава паричките по хотели?”), не владее етикета на добрия тон, държи се просташки („плюе по килима, разтрива го с ботушите и се вслушва при най-малък шум в кабинета”, „А, уригнах се, прощавайте!”, „Бай Ганьо почна да сърба кафето.”), отнася се с презрително високомерие към жените („Влиза след малко майка му. Бай Ганьо едва се повдига от стола си, прави с ръка едно  двойно движение към челото си и снисходително изговаря: „О, здрасти, здраво-живо, дайте да се похванем, хъ така, по български. Как сте още? Радвам се.”, „Абе, жена, нали е, какво ще приказваш с нея?”), липсват му духовни интереси, политически хамелеон.

Чрез поведението на Бай Ганьо се проличава пълното разминаване между “европейското” и “байганювското” мислене за “човещината”. Ако за първото – изявата на Аза е неотделима от толерантното самоограничаване и от  постоянния отказ от собствените капризи, съблюдаващи общите културни норми, то за “байганювското” мислене – “човещината” е някаква спонтанно проговорила телесност, неудържима и неудържана, прекрачваща всякакви норми и граници, но подлежаща  на оправдание, тъкмо защото е “човещина”. “Келепира” и “авантата” са станали част от съществуването му. Вулгарен е начинът на деликатнечене: “Утре ако щеш води ме във всички фабрики, аз съм съгласен… па ако обичате, съгласен съм у вас да остана додето съм в Прага”.

Хитростта и липсата на култура у Бай Ганьо му помагат да се чувстват принудени да предложат онова, което иска. След като невъзмутимо, но умело загатва, че в тази къща очаква гостоприемство, той приема поканата като нещо естествено.

В речта си Бай Ганьо използва много междуметия, обръщения, диалектни думи. Често смесва учтива с неучтива форма („..смесва ту „ви”, ту „ти”), като мисли, че щом Иречек е българин, ще получи гостоприемството му. Словото му се откроява с накъсаност и простота. Бай Ганьо и тук напомня за националната си принадлежност. Това, че е българин, според него му дава привилегировано положение. Но той самият не прави опит за промяна в обноските и в отношението към хората.

Пословичната му мнителност прераства в притеснение, което не му дава нито миг спокойствие. Мисълта, че дисагите му са в стаята на Иречек не престава да ангажира съзнанието му. Подозрението го измъчва: “По немски нещо си приказват, кой знае! Ама не вярвам. Най-сетне министър е бил у нас. Абе то и министрите не са стока, я!”. Любезната покана на домакинята да разгледа картините и илюстрациите Бай Ганьо отклонява с обичайния си отговор: “Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети! Не ме гледайте, че съм млад”. Отново изпъква желанието да се изтъкне и елементарната сигурност, че знае всичко.

Алековият герой иска да покаже, че е надраснал домашната си среда, но действията, жестовете и поведението му опровергават тези намерения. Бай Ганьо плюе по килима, разтрива с ботушите, гледа през ключалката. Опитът му да се представи за интелегентен и цивилизован се проваля. Кулминацията в очерка е обедът. На масата, той сърба, смърка, оригва се. Когато изсипва супата на масата, той я връща отново в чинията си. Седнал на трапезата Бай Ганьо плюска, събра, поти се, „трие люти чушки в чорбата, потънал в наслада„. Мястото на масата разграничава българина от европееца. Поведението на героя на трапезата предизвиква насмешка и съжаление. Той няма елементарни културни навици – мляска, уригва се, гледа да изяде колкото може повече. Говори с ирония за вкуса на българина към лютивото. Той всъщност е точно това, което прави опит да не бъде. Бай Ганьо се опитва хем да бъде европеец, хем да представи българина, далеч от европейците. Първо се държи грубо към стопанката („Ето сега, например да речем, у нас дойде ли пладне – сядат да обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате например?”), натрапва на своите стопани лютите чушки, унищожава „хлебецът”, чуди се на стопанина, който отказва да пуши („Как тъй, джанъм, хич може ли да е български тютюн да не запуши човек!”).

Бай Ганьо се стреми да заговори за политика още по време на обед: “Абе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си?” Така писателят дискретно насочва отношението на своя герой към политиката. След като хубаво се е нахранил Бай Ганьо не може да се сдържи да заговори за нея. Действията и поведението му са показателни – той се оглежда, обхожда стаята и тихо говори. Тук се подчертава политическата му хамелеонщина, която е много грозна: “И едните и другите са маскари. Не се рита срещу ръжен… Не си ли с тях – спукана ти е работата.” Неговото отношение към политическите партии се диктува от материалните му интереси.

Финалът е отворен. Той ни подготвя за бъдещите набези на българина.

Към началото