Духовното израстване на българския народ в романа „Под игото“

Иван Вазов е поет от възвишения тип на българските възрожденци. За него литературата е преди всички изпълнение на патриотичния и социален дълг. Творчеството му е изпълнено с жанрово, тематично и идейно многообразие. Основната тема, върху която авторът се фокусира, е България като народ. 

Творчеството на Иван Вазов е най-значителното и най-влиятелното в българската литература.
В първия си роман „Под игото“ Вазов успява да пресъздаде живота на българския човек по време на Освобождението на България от турско владичество. Творбата пресъздава едни от най-трагичните и най-възвишените моменти в историята ни. Тя улавя най-характерното за епохата – революционния подем и духовното израстване на народа. Въпреки сиромашията, тежкия труд и насилието, българският дух остава не пречупен и жаждата за свобода не може да бъде отнета.

В романа „Под игото“ Иван Вазов успява да покаже живота на българското общество в навечерието на свободата. Постепенно цяла Бяла черква заживява с мисълта за израстването на българина от роб до свободна личност. Величното минало пробужда съзнание за настоящето и вяра в бъдещето. Българинът бавно се освобождава от оковите на старото и променя света около себе си.

Под игото“ може да се определи като епопея, исторически роман и битово-исторически роман. Битът в произведението е поставен на първо място. За Вазов това е много широко понятие. Битът е представен като жив и свеж. Точно с това изображение е изградена българската атмосфера в романа. Тя се усеща в една верига от битови сцени. Като започнем от незабравимата вечеря у чорбаджи Марко, минем през атмосферата на театралното представление на „Многострадалната Геновева“, празника на братята Кирил и Методий, изпита в училището, клюките и споровете в Ганковото кафене. Някои от тези картини са признати със своята обикновеност, други са случайни и сензационни. Тази верига от картини създава напрегнатата динамика на романа. Още в самото начало българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството – семейството. В главата „Гост“ Вазов описва реда в една типично българско семейство – вечерята на двора с челядта, възпитанието от страна на бащата, делничните и празничните религиозни обичаи, доверието и обичта, царящи в семейството. Чорбаджи Марко е главата на семейството. Той символизира типичния българин – почтен, родолюбец, трудолюбив, честен, отстояващ позициите си. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга – смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата.

Още българинът е представен и в църквата, тя заема важно място в живота му. Вярата е другата важна опора в тежкия робски живот. От една страна, тя показва въздействието си върху възпитанието на децата, а от друга – въздействието си върху надеждата на българина за свободна България. Хората, в този период на робство, са изключително религиозни. В творчеството на Вазов „българин“ е синоним на „праведен християнин“.

Заедно с вярата и семейството се откроява и стремежът у човека към познанието. Типичен пример е разрастването на просветното дело. Влечението към новото, към науката се поражда у поробения българин. Годишният изпит привлича цялата общественост. Старите хора идват, за да се насладят на знанията, на медиите, за да се уверят във възможностите на новото поколение. За младите този изпит е поле за изява, доказателство, че ще оправдаят възложените им надежди, а за просветителите е доказателство, че посетите семена вече израстват в буйни класове. 

„Просветното издигане на прекрасните венци, окичвали вратите, прозорците и катедрата, а образът на светли Кирила и Методия поглеждаме из кръжило от трендафили, росни цветя и клончета от ела и чамшир“ – така Вазов показва вече започналото духовно израстване и патриотичния подем на народа си. Празничната атмосфера, вълнението, обхваналото деца и родители са свидетелство за преклонението на българина пред науката и жаждата му за знание. 

Типичната българска обстановка се чувства и в Ганковото кафене, което се е превърнало в сборен пункт за обмяна на информация. Този „малък парламент“ е мястото, където хората се събират, за да си поговорят. Жаждата за новини събира българите. Посещаването на кафенето е свързано с надеждата на всеки българин. Всеки се надява да се случи чудо, което да избави България от непосилното иго. Успехите на херцеговците будят радост и увеличават надеждите. Основната тема на разговорите в Ганковто кафене е предстоящото въстание и помощта на Русия. Тук българинът показва революционния си дух и обичта си към родината.

Духовното израстване на хората е силно отразено чрез авторовата категоричност: „Тайната му беше обща. Но издевайството беше немислимо“. Преплитайки битово-реалистичното с романтичното-възвишеното, авторът рисува резки картини на масовото опиянение, показващо как хората, които на годишния изпит изтръпват от произнасянето на „няколко безуместни, но прави думи“, след няколко месеца запяват в присъствието на бунтовна песен; как революционният ентусиазъм завладява и най-трезвите и „лишени от всякакво въодушевление“, „как пред хилядо зрители“ Безпортев смъква турчин от коня и го яхва като животно, а представителят на господарите е слаб и безпомощен. Но Вазов става свидетел на най-ярката картина – на великото народно „пиянство“. Той е разтърсен до дъното на душата си от зрелището, което вижда: „че един слезна от коня си по заповед на един хром и пиян българин“. В главата „Пиянството на един народ“ Вазов излиза от повествователния тон. Той издига народа на пиедестал и дава измерението на неговия подвиг: „Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигнал до такава висота и надали ще се вдигне друг път..“.

За сюжета на романа са характерни две линии – светлата и тъмната. Светлата се състои в подредения, мирен, уютен и спокоен живот на българите. Светлината представлява една идилия за такъв живот. Но тази идилия е прекъсната с появяването на Бойчо Огнянов. Целеустремен, безстрашен и жертвоготовен, той поставя тъмното начало. Огнянов се заема с опасна, смъртоносна дейност. За по-голямата част от населението неговите дела са мрачни, разбойнически и неясни, но героят се заема да отвори очите на народа. Скоро Бойчо намира поддръжници на своята идея. Макар че тази идея е тъмна и рискована, тя привлича все повече привърженици, защото отговаря на надеждите на всеки истински българин

Постепенно тъмните идеи доминират над светлите, като от тъмни, неясни, рисковани и смъртоносни, те се превръщат в желани от всички. Нравствените представи на българина за добро и зло се променят. Старите ценности като търпение, примиримост и подчинение са изместени от нови – борба, саможертва и свобода. В този нов свят убийството става геройство, а кражбата е свещена. „Полудяването“ на народа всъщност е възприемането на тъмните идеи, които вече са символ на новия свят. Кулминацията в романа е, когато се преплитат и наяве излиза скритото и опасното. Едва в този момент се обръща внимание на тъгата на Милка и Колчо. Колчо е слепец, той живее в тъмнина, но по-важна се оказва светлината, която носи в сърцето си. Именно благодарение на нея, той извършва редица подвизи. Милка също е от тъмните герои, защото грехът и блудството символизират нощта и тъмата. Но само тя се осмелява да скрие Соколов, когато заптиетата са по петите му. Тези личности са типични герои на тъмнината, които стават централни, благодарение на промяната на старите нравствени категории. Кулминацията в романа не е самото въстание, носещо причините за разгрома, а грандиозната патриотична идея, която го възпламенява. Това е изблик на физическата и духовна енергия у народа. Намерила сега път за реализация.

И всъщност големият смисъл на романа „Под игото“ не е толкова да покаже героичното въстание на българите, колкото да очертае параметрите на новото пространство на българския дух. Това пространство е променливо, но е вече реално. 

Под игото“ е произведение, което поддържа вярата и самочувствието ни на българи с вековна история. Вазов ни разкрива началото на един народ, издигнал се от пепелта на миналото и устремил поглед в бъдещето, готов на саможертва в името на свободата.

Труден е пътят на силните духом, които са тръгнали по пътя на Освобождението на народа си. Благодарение на тях обаче, българите се превръщат в нация, намираща се вече само на крачка от свободата.

Към началото