Земята – част от Вселената и Слънчевата система

  1. Вселената – това е материята, съществуваща във времето и пространството. Без материя няма пространство, няма време и обратно. Материята се проявява като вещество или като поле. Но това не означава, че навсякъде тя е развноерно представяна. По-скоро обратното е характерно за пространственото разпределение на материята – нейната зърнеста структура, че се среща на малки, но не безкрайно малки частици „зърна“ материя. Космическата материя, от която се състоят Слънцето, Земята, планетите и други небесни тела, съществува вечно. Приема се, че Вселената е безкрайна и вечна – за нея няма граници нито във времето, нито в пространството.
  1. Слънчева система

Слънцето и деветте планети – Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон, които обикалят около него, образуват Слънчевата система. Дълго време са считали, че във Вселената съществуват само Сънчевата система. Астрономията и космологията доказват съществуването на още много други слънца (звезди), които образуват звездни системи. Нашето Слънце е една от многото звезди от средна величина, която участва в състава на галактиката, известна под името Млечен път. Галактиката се състои от натрупване на твърде голям брой звезди (около 150 милиарда). Слънчевата система прави една пълна обиколка около центъра на галактиката за приблизително 220 млн. години.

Освен Млечен път във Вселената съществуват и много други галактики, които образуват голяма звездна система, наречена Метагалактика. Разстоянието между отделните звезди е огромно и се изчислява в светлинни години. Разстоянието от Слънцето до центъра на Галактиката е около 300 хил. Светлинни години. Галактиката обикаля бавно около своята централна част, която извършва една обиколка за 24 млн. години.

  1. Земя

Земята е една от деветте планети в  Слънчевата система, трета по отдалеченост от централната звезда и пета по големина. По астрономически измервания Земята е отдалечена от Слънцето на 143 597 900 км. Има само един спътник – Луната. Земята я привлича по-силно към себе си, понеже е по-голяма по маса.

Слънцето е основен източник на всички видове енергия на Земята. Редица процеси на Земята зависят от слънчевата топлина и светлина. Особено голямо влияние на Слънцето върху климата на Земята, възникването и развитието на живота, изветряването, ерозията на сушата и др.

Земята е част от Вселената, дом на човешките същества и на всички останали форми на живот, които са ни известни. Животни, растения и други живи организми се намират почти навсякъде по Земята. Те могат да съществуват тук, защото планетата ни е на подходящото разстояние от Слънцето. Ако Земята беше прекалено близо до Слънцето, би било твърде горещо за живот. Ако Земята е прекалено далеч, ще е твърде студено за какъвто и да е живот. Живите организми се нуждаят и от вода, а на Земята има достатъчно. Водата покрива по-голямата част от планетата.

Скоростта на движението на Земята по орбита е 29,7 км/с, при пълен оборот около Слънцето обхваща 365 дни 6 часа 9 минути и 9,54 секунди. Това се нарича астрономическа година. На всеки 4 години се добавя един ден към календара. Тази година се нарича високосна и има 366 дни. Допълнителният ден се добавя към февруари или по-точно като 29 Февруари. Земята се върти  около оста си за 23 часа 56 мин. и 4,09 сек. Този период се нарича астрономическо денонощие.  Земята е най-близо до Слънцето през януари, а най-далече през юли. В резултат на това въртене Земята е придобила форма на сфера, която е издута по Екватора и сплескана към полюсите. Обиколката на Земята е около 40 000 км., а площта и е около 510 млн. кв. км. Сушата заема само  148,9 млн. кв. км или 29,2%, а водата 0 361,1 млн. кв. км или 70,8%.

Планетата има много планини и долини, но погледната от Космоса изглежда гладка.

Кълбовидността на Земята дава отражение върху природните условия. Една от главните последици е неадекватно нагряване от Слънцето на земната повърхност, а вследствие на това – различия във времето и климата.

Сушата има изключително разнообразен релеф. Обширни низини се редуват с хълмове, с ниски и високи планини. В сравнение в планинските земи низините и хълмистите земи заемат по-голяма площ от сушата. Добре се открояват на географската карта Средноевропейската низина, Източноевропейската низини и Лаплатската низина. Внушителни изпъкват високите планини на нашата планета като Хималаите, Памир,  Андите, Кордилерите, Килиманджаро, Кавказ и Алпите.

Лицето на Земята – това е релефът на сушата – континентите с прилежащите им острови, океани и морета.

  1. Оформление на Земята

Земната кора първоначално е била много тънка и под напора на газовете и парите – постоянно се е пукала. Но постепенно тя е застинала и започнала да се нагъва. Образували са се първите падини и планини. С изстиването на Земята парите в атмосферата са се втечнявали и са се изливали като порои. От горещата кора те отново са се изпарявали. Този процес е продължавал стотици милиони години, докато земната повърхност се е по успокоила. Тогава, преди около 3 млрд. години, за първи път са възникнали условия за живот на Земята.

В атмосферата азотът е 78% , а кислородът 21%. Останалият 1% съдържа аргон и малки количества от газове. Има също и водни пари, въглероден диоксид, водни капчици, Прахови частици и малко количества от много други елементи. Най-ниският слой от атмосферата е наречен тропосфера. Над тропосферата, на около 48 км над земната повърхност е стратосферата. Стратосферата е слой, където ултравиолетовата светлина се сблъсква с кислородните молекули и се създава газ наречен озон. Озонът пречи на вредните ултравиолетови лъчи да достигнат повърхността на Земята. Те са виновни за слънчевите изгаряния и могат да причинят рак на кожата на хората.

Водните пари, въглеродния диоксид, метанът и други газове в атмосферата улавят топлината от слънцето затопляйки планетата ни. Тези газове създават така наречения парников ефект. Без парниковият ефект на атмосферата, може би Земята ще е твърде студена, за да съществува живот.

Първа решителна крачка в използването на сеизмичните данни се прави от английският геофизик Р. Д. Олдхем през 1906 г. Той представя първото доказателство, че Земята има голямо и добре обособено централно ядро. Първият слой се простира от земната повърхност средно до 60 км. Това е земната кора, която изгражда матриците и леглата на океаните. Изградена е от различни типове скали. Различават се два типа кора – континентална и океанска.

Магнитно поле – Земното магнитно поле има приблизителна форма на магнитен дипол, като магнитните полюси приблизително се намират до географските полюси на планетата.

Полето създава магнитосфера, която отклонява частиците на слънчевия вятър. Сблъсъкът между магнитното поле и слънчевия вятър формира радиационния пояс на Ван Алън. Когато плазма навлезе в земната атмосфера, над поясите се образува полярното сияние

Хидросфера – Земята е единствената планета е Слънчевата система с изобилие на течна вода по повърхността й. Водата е жизненоважна за съществуването на живот на Земята. Водата има способността да задържа топлината. Океаните съхраняват по-голяма част от топлината получена от Слънцето. Около 71% от повърхността на Земята е покрита с вода, като повечето от нея е в океаните. Океанската вода е прекалено солена за пиене. Само около 3% от всичката вода е сладка и става за пиене.

АтмосфераЗемята има сравнително гъста атмосфера, съставена от 78% азот, 21% кислород, 1% аргон и примеси от други газове. Атмосферата играе ролята на топлинен буфер между Земята и Слънцето. Газовото съдържание на атмосферата е нестабилно и се поддържа от биосферата. Наличието на свободен кислород в атмосферата е доказателство за протичането на жизнени процеси. Височината, на която се намират атмосферните слоеве тропосферастратосферамезосфератермосфера и екзосфера, варира в зависимост от географската ширина и от сезоните.

Биосфера – Земята е единствената планета във Вселената, на която знаем, че има живот. Животът се разпростира от дъното на най-дълбоките океани до няколко километра в атмосферата. Има няколко милиона познати видове живот, които използват въглерода от въглеродния диоксид и водорода от водата, а отделят кислород като отпаден продукт.

Кора – Кората е дебела от 6 до 80 км. Най-тънките ѝ части са океанска кора, която се състои от гъсти желязно-магнезиеви силикати. Континенталната кора е по-дебела, по-лека и е съставена от натриеви, калиеви и алуминиеви силикати. Материал от вътрешността на Земята постоянно изригва на повърхността посредством вулкани и разломи по дъното на океаните, като става част от кората.

Мантия – Земната мантия достига до 2 890 км дълбочина, което я прави най-дебелият слой в структурата на планетата. Тя се състои главно от силикатни скали, относително богати на елементи като желязо и магнезий.

Външно ядро – Веществото във външното ядро е в течно състояние. Съставът му е желязно-никелов. Има дебелина около 2 000 км.

Вътрешно ядро – Веществото във вътрешното ядро е в твърдо състояние. Предполага се, че то се изгражда предимно от съединения на желязо, никел и сяра. Има дебелина около 1 200 км и е с размера на Марс. Напредвайки към центъра температурата се покачва с 10C на километър. Геолозите считате, че външното ядро е с температура около 4 0000 С.

  1. Ледени епохи

В миналото Земята е претърпявала много климатични промени. Преди 600 млн. години, на Земята е имало няколко климатични промени наречени ледников период. Някои учени предполагат, че Земята е  замръзвала напълно няколко пъти. През повечето време на Земята не е имало ледникови периоди. В днешни дни някои учени предполагат, че на Земята се заражда нов ледников период.

  1. Луната — спътник на Земята

Луната е единственият естествен спътник на Земята и най-близкото до нея небесно тяло. Тя се движи около Земята със скорост около 1 км/сек. Времето, за което Луната обикаля Земята, е 27,3 денонощия. По форма Луната прилича на кълбо. От Земята виждаме само тази част на Луната, върху която падат слънчевите лъчи. С това се обясняват фазите – новолуние, първа четвърт, пълнолуние, последна четвърт. Времето между две последователни новолуния е 29,5 дни. Луната е обърната към Земята само с едната си страна. Денят и нощта там продължават по 15 денонощия. Повърхността е неравна, осеяна с кратери и низини. Скалите са подобни на земните. За пръв път през 1965 г. на Луната стъпват американски астронавти. 

Към началото