Антон Павлович Чехов – „Човекът в калъф“ – разказ за деформацията на човека и обезсмислянето на живота

Героите на разказа на Антон Чехов – „Човекът в калъф“ – осъзнават, че животът не е скучен  и безрадостен. До това заключение се стига на фона на спокойствието на нощта, когато светът изглежда прекрасен, а природата е притихналата в сън и показва, „че на земята няма зло, а всичко е благополучно“. Чеховите герои осъзнават също, че ограниченията, глупостта и страхът на хората го обезсмислят. На хармонията и красотата в природата контрастират деформирането и умъртвяването на човека, който сам се обрича на скучно, еднообразно и безцелно съществуване. Отговорност и дълг на всеки човек от всяка епоха е да търси и защитава трудно доловимата граница между ограниченията и забраните в обществото и неприкосновена свобода на духа, която преодолява страха и прави живота по-добър. Познатата човешка болка по пропиления човешки живот в този разказ преминава в напрегнат размисъл-предупреждение за опасността от всеобщата пасивност и търпимост на жалкото съществуване.

Гимназиалният учител Буркин разказва поучителна история за своя колега Беликов, който е забележителен със стремежа „да се огради с някаква обвивка, да си създаде, туй да се каже калъф, който да го изолира, да го защити от външни влияния“. Както поставя всяка вещ в калъф и се облича винаги със зимно палто, галоши и носи чадър дори при най-хубаво време, така той създава прегради за мислите и чувствата си. Разказвачът в тъжна ирония обобщава: „дори древните езици, които преподаваше, бяха за него всъщност същите тия галоши и чадърът, в който се криеше от действителния живот“. Жалкият вид и скромният живот на учителя не пораждат съчувствие към „малкия човек“, така характерно за Чеховите разкази. Използвайки разказа на героя очевидец, авторът се разграничава от бездуховността и индиректно посочва опасността от нея. Постепенно се очертава образът на човека, който се страхува от действителността, обгражда се с правила и забрани си се обрича на присмех, отчуждение и самота. Той е не само жалък, но и досаден, консервативен човек, който „просто ни тормозеше със своятa предпазливост и мнителност, със своите чисто калъфни съображения…“ Със строгост учителят Беликов налага сляпо послушание на учениците и изисква несправедливи наказания за непокорните. Незабележимо за самия него, човекът в калъф, наречен „мръсен паяк“ от младия му колега, властва над другите. От „човекът в калъф“ се страхуват всички, дори директорът на гимназията и духовенството. Той внушава страх и ограничения  на порядъчните и интелигентни хора. Разказвачът обобщава уродливото присъствие на учителя в обществото, в което властват страхът и пасивността: „Под влияние на такива хора като Беликов през последните десет-петнадесет години в нашия град хората започнаха да се страхуват от всичко. Страхуват се да говорят високо, да пишат писма, да се запознават, да четат книги, страхуват се да помагат на бедните, да учат неуките…“

Така се откроява деформацията не само на отделния човек, но и на обществото, в което абсурдните забрани умъртвяват волята, а страхът измества здравия разум. Единствено младият учител протестира открито срещу „тоя доносник, тази мръсна муцуна“. Той дори си позволява да заяви: „Тая ваша атмосфера е задушлива, отровна. Какви педагози, какви учители сте вие?“

Деформираната същност на „човекът в калъф“ се очертава при появата на Варенка – жизнена, „отворена и шумна“. Смехът й впечатлява, а песните й вълнуват дори учителя по гръцки език. Тя  е ярка противоположност на скучния и досаден учител и е единствената възможност той да осмисли живота си. Увлечен от нейната жизненост, но страхлив и безволев, той не може да направи своя избор. Същите хора, които се страхуват от Беликов, замислят женитбата му с младата и весела украинка. А сред глупостта и безделието този абсурден замисъл изглежда възможен и дори дава цел в живота на известните дами.

Скован от предразсъдъци, Беликов дълго обмисля и бави предложението за женитба, защото „човекът в калъф“ се притеснява от промяната, страхува се от самия себе си и открито заявява: „И да си призная, страхувам се: и тя, и брат й имат един особен начин на мислене..“ Появата на карикатурата му дава възможност да види истината за себе си, но той няма смелостта и волята да приеме шегата и намира защита в остарялото и консервативно мислене. Когато вижда Варя да кара колело, Беликов е „толкова поразен, че не пожела да върви по-нататък, а се върна вкъщи“. Неспособен да обича, той се стреми да постави другите хора в „калъфи“, да им наложи своите ограничения и забрани. Но в конфликта с младия и свободолюбив Коваленко за първи път в живота си Беликов не може да се предпази и съхрани. Съвсем разбираемо е, че когато пада по стълбите, той е съкрушен физически и духовно, а звучният смях на Варвата унищожава последния „калъф“ на жалкия учител. Мъдрите закони на живота поправят деформациите и възстановяват нарушената хармония. Беликов губи смисъла на жалкото си безсмислено съществуване, като намира последнато абсурдно решение – смъртта. Тя не носи опечаления и тъга, защото, „когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъф, откъдето вече никога няма да излезе. Да, той постигна своя идеал!

Неговите колеги посрещат смъртта му с облекчение, защото създава усещане за възвърната отново свобода: „Дори намека, дори слабата надежда, че е възможна, дава криле на душата, нали?“ Въпреки това – животът продължава както преди – „все тъй суров, уморителен, безсмислен“.

Разказвачът, зад който се крие хуманистът Антон Чехов, внушава, че в „калъфа на града“, в условностите, забраните и безделието човешкият живот се обезсмисля, а човекът се деформира. Разказът на гимназиалния учител за своя колега – „Човекът в калъф“, в притихналата нощ – „кротка и прекрасна“, пробужда напрегнати размисли за грозните деформации в човешкото общество. Безпокойството и прозрението: „Не, така повече не може да се живее!“, изразяват готовността и смелостта да се отстраняват всички „калъфи“ от лъжи и забрани, които унижават и сковават мисълта и волята на „честните и свободните хора“. Въпреки условностите в обществото и различните деформации в човека, съвестта е будна, а мисълта – свободна. Само така реално ще се сбъден усещането в лунната лятна нощ, „че на земята вече няма зло, а всичко е благополучно“.

Към началото