„Аз ще дочакам празника на мойте братя и размаха на техните крила…“ – Христо Смирненски

Христо Смирненски възвестява нов етап в българската литература. Неговата лирика се възприема като „празничен ден“ в нашата поезия. Той е изключително надарен поет с блестящ и разностранен талант.

Поетът завършва жизнения си път, ненавършил 25 години. Той твори непълни десет години – първите му печатни работи се появяват във вестник „К‘во да е“ през 1915г., последната му творба „Приказка за стълбата“ е отпечатана в списание „Младеж“  през май 1923г. За осем години поетът създава голямо по обем  и разностранно творчество.

Христо Смирненски е привиден трагик, сатирик и патетик, който напуска родния Кукуш в Македония едва на петнадесет години и споделя съдбата  на бежанците от Междусъюзническата война и заживява в крайните квартали на София. Той живее и твори в противоречивата социокултурна обстановка след Първата световна война, когато настъпва коренна промяна на целия културен и литературен живот.

Лириката на Смирненски изразява духовната, социалната и идейната атмосфера на времето и е свързана с вярата в тържеството на нови идеи, с политическата и социалната промяна на обществото. Вниманието на твореца е насочено към реално произтичащи събития и конкретно осъществяващите се преобразования, с участието на човека в тях. Смирненски изгражда едно оригинално  творчество, основано върху традиционната ни поетика и изключително богатите възможности на пластичния език, развит от символистите.

Поетът претворява съдбите на страдащите с ясно съпричастие към мъките им. Христо Смирненски изразява своето единение: „Братя мои, бедни мои братя“ („Зимни вечери“). Обръщението „братя“ показва изключителна близост. Обръщение, което създава чувства за едно неизменно присъствие между тях.

Основен похват в Смирненската лирика е контрастът между пейзажа и психологическото състояние на героите. Витоша е „загадъчна и нежна“ – „като теменужен остров в лунносребърни води“, а момичето гледа с „поглед смутен“ и „предлага плахо своите цветя“. На спокойствието, улегналостта и хармонията в природата е противопоставена несигурността, неувереността и неспокойствието на девойката.

Трагедията на жената („Уличната жена“) се състои в моралното й опустошение – за нея ценности като любов и женска чест са загубили човешката си стойност. Нейният образ представя фигурата на човек-жертва с неговата съдба, отношение към света и себе си, самотата му сред света, изчерпаната  жизненост, сломеност и безспорното страдание.

Залезът на човека („Старият музикант“) е тъжен, нерадостен и самотен. Старият човек никога не е почувствал топлота и близост – „пъстроцветните шумни тълпи все тъй са зли и далечни.“ Между емоционалното му състоянието и природната картина съществува единство, носещо внушение за тъга, мъка и болка: „траурен здрач – горестен плач“.

Неслучайно героите от цикъла „Децата на града“ не са назовани с имена. Те са образи, които носят авторството обобщение за съдбата на страдащите от всички възрастни. Поетът изобразява многостранно мъките им и ги отразява като лично преживяване.

Цикълът „Зимни вечери“ най-пълно, богато и многостранно обхваща живота на малкия човек в големия град. Това е първата разгърната урбанистична картина в българската литература, представляваща цялостна панорама. В цикъла си Смирненски преплита две основни линии на традицията в българската литература – реалистичното изображение на Иван Вазов и субективно-изповедното начало, въведено от символистите.

Образът на мъглата споява отделните картини, обвързва ги и им придава единство. Сивата мъгла е символ на живота – той е жесток и неумолим, поглъща всичко красиво, обезличава и владее над всичко – „мъглата гъста влачи своя плащ, злокобно сив“; „в море непрогледна мъгла“. Хората са пленници на „орис“, „вечна, зла“, обгърнати са от „вечната бедност и грижа“, от „скръб и неволя“.

В произведенията, отразяващи съдбата на страдащите, смъртта заема особено място в цялото лирично пространство. Тя е персонифицирана – „ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна“ („Уличната жена“); „зад гърба му пристъпя смъртта“ („Старият музикант“). По този начин авторът изразява основното си схващане – в този свят красотата е обречена на гибел. Поетът представя различни форми на загиването на прекрасното, на страшната метаморфоза на родените за живот, но обречени на смърт: „И в свойта красота цветята се топят безследно…“; „снежинки сребристи.. проронват се бели и чисти / в локвите стават на кал.“ („Зимни вечери“)

Съчувствието и болката към съдбата на малкия човек („Децата на града”, “Зимни вечери“) разкриват вътрешния свят на поета, страданието на милионите „безхлебни братя“, изостря поетическата му чувствителност, обогатява диапазона на емоционалния му свят. Ражда се копнежът за справедливост и човешко щастие, надеждата в настъпването на новия ден. Певецът става певец на унизените, на техния гняв, който ражда един нов идеал – „ний раснем в нищета, ний раснем сред печал“; „На зенита благ всевечни сме творци, / а нужда ни души до хладната си гръд“ („Ний“). Стиховете на Смирненски въплъщават бунта на масите, раждането на тълпите като метафора на проглеждането на истината за живота:

„В тълпите смълчана е буря незнайна,

Стопено е слънцето в тях,…

За подвиг тълпите г ражда земята.

За подвиг безумно велик.

В тълпите е скрита душата велика,

Душата на новия свят!“

(„Тълпите“)

Духовният портрет на поета и неговото поклонение е лиричната му изповед с стихотворението „Юноша“. В него е вместен житейският път на един герой, който преминава от юношеската възторженост и романтичните представи за живот през потреса от мрака на реалния свят до призива за разрушаването му. Условният сюжет набелязва основни моменти от възмъжаването на юношата, съпроводени от прозрения и открития. Контрастно разграничени и взаимно отричащи се, те обуславят емоционално-смисловата и композиционната динамика на текста, при което е означена всяка жизнена фаза на различни равнища. Лирическият Аз се разкрива. Той се среща и преживява света. Неговият път е осмислен като метафора на живота. Това е пътят към самопознанието. Смирненски внушава, че изборът на човека осмисля неговото съществуване:

„И тогава – залюбен в тълпите,

Пленен от лъчите на нова зора, –

Без да питам защо съм на тоз свят роден,

Аз ще знам за какво да умра.“

(„Юноша“)

Христо Смирненски е поет на гнева („Ний“, „Пролетта на робите“, „Да бъде ден“, „Работникът“, „Йохан“ и др.) и певец на революционния порив за социална справедливост („Северният Спартак“, „Бунтът на Везувий“, „Червените ескадрони“ и др.). В тези стихотворения се чувства ускореният пулс на епохата, ярко са изразени силните контрасти между крайностите в живота: величественото и нищожното, героичното и трагичното, възторженото и порочното, благородното и пошлото.

Отвеждането на поезията на Смирненски в международните събития го прави европейски поет на социалните движения след разрухата на Първата световна война.

Смирненски въвежда митологичния образ на Прометей кат обобщение на човека, за когото революционната промяна осмисля самопожертването. Той е „новий Прометей, / освободен от игото на боговете“ („Работникът“).

В поетическо отношение Христо Смирненски съчетава националната изобразително-изразна традиция с нови естетически и стилистични открити. Той извисява стеснената представа за пролетарската поезия до общочовешко прозрение и оптимизъм – такава, каквато е поезията в цяла Европа.

Поетът осъзнава необходимостта изкуството да обновява изразните си възможности, изчерпването на дотогавашните поетически стилистики, необходимостта от нов идейно-художествен синтез. Така се ражда сатирата на поета. Още от първите стихотворения начинаещият поет откликва на обществените настроения, изразява своята лична позиция. От гротесковите образи, от острото сатирично изобличение, постепенно сатирата на Смирненски придобива необикновени философски измерения. Творбата въздейства с изящната си художествен условност и многопластовост. Поетът открива нова поетическа представа за предаването на философки-обобщаващи идеи – подчертан лиризъм, игрово ослепителен блясък.

„В живота си нивга не бях се надявал

На толкова мил комплимент:

Покани ме Дявола – старият Дявол –

Дома си на чашка абсент.“

Както в „На гости у дявола“, така и в творбата „Приказки за стълбата“ внушението е много планово и оригинално. Създадено в последните месеци от живота си, когато туберкулозата вече е предрекла края на поета Смирненски, произведението сочи появилото се съмнение и скептицизъм у него.

Авторът трагично осъзнава възможността за осъществяване на идеала. „Приказва за стълбата“ е посветена на всички, които ще кажат: „Това не се отнася за мен.“ Тя е притча за човешкия избор, за изкачването по стълбата на живота и на властта с дявола. По този път човекът изгубва всичко човешко – от очите до сърцето си. За автора това не е само социално несъвършенство, но и несъвършенство на самата човешка природа. Това е преходът от актуалните социални проблеми към нравствено-философската насоченост в творчеството на Христо Смирненски, която звучи пророчески.

В продължение на десетилетия читателите споделят вярата на Христо Смирненски, че разрошването на „стария свят“ е предпоставка и условия за напредъка и щастието на човечеството. Но пътят на лирическия Аз от изгубените илюзии до собствените прозрения за правдата и неправдата в живота и смъртта се превръща в модел за пътя на всеки млад човек към осъзнаване на своето Аз, на своята жизнена цел и предназначение.

Поезията на Христо Смирненски продължава да живее, защото сочи пътя към нравствения идеал, в който стремежът към себеосъществяване е неотделим от мисълта за другите, от идеята за свободата на човешкия дух. А тази идея стои в основата на всеки хуманен идеал, тя обуславя неговата ценност и преходност.

Към началото