Бай Ганьо в сблъсък с „Другостта“

Всяка творческа концепция за смисъла на човешкото съществуване е обусловена до някаква степен от съдбата на своя създател. Авторът изпълнява творческата мисия да намира нови екзистенциални алтернативи. Пример за такъв тип автор и произведение е Алеко Константинов с „Бай Ганьо“.

В тази емблематична за творчеството на Алеко книга се визира един нов свят на размествани ценностни ориентири. С болезнена чувствителност авторът долавя нарушената хармония на социалния ред, в който високите нравствени стремления се сблъскват с най-низките и недостойни измерения на човечеството. Творбата на Алеко Константинов разкрива появата на един нов герой в едно ново битие, където етичните екзистенциални основания се превръщат в „празна дума“, а копнежът по идеал – в болезнен спомен.

Концепцията на „Бай Ганьо“ представя голямата приключение на „българското“ в пространството на един чужд и непознат социокултурен свят. Образната рамка на Бай Ганьо е изградена чрез веселите истории на неговите приятели, като постепенно тези разкази съставят поредица от забавни случки на героя в европейския свят. Бай Ганьо, тръгнал из Европа като търговец на розово масло, той предлага на купувачите и определени количества национализъм.

В Алековото творчество патосът на новото време е трансформиран от епичен и героичен в сатиричен. Алековия герой става откровен негатив на европейския герой от предходните десетилетия. Героят не остава само на равнището на словото, а го трансформира в дела. Той се опитва да пригоди модела на европейската цивилизация към родното. Бай Ганьо тръгва из Европа с ясното съзнание за културната разлика с България. За да покори чуждия свят, той трябва най-напред да се интегрира в него. Но външният му вид и поведение силно контрастират на културната европейска среда.

Първият жест на Бай Ганьо за смяна на балканската му идентичност е смъкването на ямурлука и замяната му с „белгийската мантия“ – знак на европеизма. Така при сблъсъка на „родното“ и „чуждото“ се открояват видимите разлики между истинските европейци и „мнимия европеец“, наметнал чуждата мантия в опит да скрие под нея собствената си културна различност.

Бай Ганьо реабилитира необходимата фигура на Другия, но начинът, по който го прави, налага безвъзвратната промяна – от патетично към сатирично. Бай Ганьо продължава да вижда у „чуждия“ заплаха и затова е „длъжен“ да се бори.

Пътуването на Бай Ганьо из Европа не означава стремеж към. „Любознателността му“ се ограничава до задоволяване на личните консуматорски потребности, което най-ярко проличава в диалога на героя с майката на Иречек: „Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне – сядат да обядват. У вас е инак наредено. Вий кога обядвате например?“ За Бай Ганьо е невъзможно да се справи с особеностите на чуждото културно пространство – той не познава традициите, обичаите, културните символи, но твърди, че е наясно с общото. Оказва се обаче, че независимо от ситуацията, Бай Ганьо проявява явен стремеж към афиширане на познанията си за чуждия свят: „Знам ги аз, тукашните жени“; „Супа готвите? Зная аз“; „Нали ги зная аз тях! Славяни!…Бошлаф!…“ Именно самочувствието, с което говори, мотивира героя да пренебрегне културните знаци на европейския свят. За него чуждото е маскирано българско. Затова и хората в Ниш и Белград са разпознати именно като българи: „Вий всички сте българи, ама се сърбеете.“

Обиколката на Бай Ганьо из Европа е своеобразен „героичен поход“ на един отрицателен герой, който трябва да се пребори с Другостта и да усвои Чуждото, доколкото е възможно. Бай Ганьо е типичен балкански представител. Интересното е обаче, че той се проявява като по-голям „чешит“ много повече сред сънародниците си, отколкото сред „чуждите“. Истина е и това, че героят е трагично самотен не само сред европейците, но и сред спътниците, които по време на пътуването започват да асимилират чуждите културни навици и да възприемат Европа като важен културен център. В същото време Бай Ганьо демонстрира гръмко своя патриотизъм, биейки се победоносно в гърдите: „Булгар! Булг-а-ар!“, но в душата му няма и намек от носталгия по родното.

Келепирджилъкът“ – това е „веруюто“ на Алековия герой. Още в пътеписа „До Чикаго и назад“ Алеко разкрива отношението си към американската действителност. Дивата жажда за злато автоматизира човешката личност. От позицията на истински хуманист писателят изразява тревогата си за човека в Новия свят, където треската за пари са обсебили душевността на хората, изместили са красивото в душата им.

Сблъсъкът на Бай Ганьо с Другостта е закономерна реалност. Ако се спрем на кулинарните му навици, лесно можем да различим „родното“ от „чуждото“. Бай Ганьо прекрачва всякакви задръжки по време на хранене, което превръща поведението му в истинска атракция за чужденците. Супата, поднесена на трапезата у Иречек, символ на европейската цивилизованост, противостои на традиционната ориенталската кухня – чорбата, подправен с горещата лютивина на българската чушка. Консуматорските предпочитания на Бай Ганьо вземат застрашителни размери, когато се съчетават с невижданата му страст към „презаписване“: „взех, че си наблъсках джебовете с пасти, па те меки, да ги вземе дявола, че като се размазаха из джеба ми…“ („Бай Ганьо в двореца“).

Епичната творба „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов е уникална както с нееднозначното място на автора в собственото й пространство, така и с безкрайно усложнения статут на разказващата институция. Чрез образа на Бай Ганьо авторът изразява болката си от несъвместимостта на българското с европейското. Заживявайки свой собствен живот извън книгата, Бай Ганьо бързо се сдобива със свое поколение последователи, неудържимо мутирайки в различни посоки и до днес.

Към началото