Библията – промененото схващане за съотношението мит-религия-история

Библията (или Книгата на Свещеното писание на Стария и Новия завет) е книгата с най-голям тираж и също така най-четената книга по цял свят. Библията е свещена за изповядващите християнството и полага основите за световната култура от древността до съвремието. Първите текстове на Стария завет са създадени преди около 4 000 години, в началото на II хил. пр. Хр., а първите техни преписи датират едва от XIII – XII век пр. Хр. Почти 1 600 години трае оформлението и комплектуването на Стария завет в сегашния му вид, в който го знаем ние. В това време са се събирали, преосмисляли и обобщавали опит, вярвания и мъдрост на няколко древни народа: асирийци, халдеи, древно евреи. Новият завет е създаден преди около 2 000 години, като се има предвид, че раждането на Иисус Христос бележи началото на съвременното летоброене за по-голямата част от обитателите на Земята. В течение на този огромен за човешките представи интервал от време обликът на света многократно и драстично се е променял и това не минава без последствия за книгата. Съвсем естествено е в нашата съвременност вярващи и невярващи да погледнат по нов начин на Библията и на възможността тя да продължи да дава упование на едни и познания за миналото на други. Появилата се нова комплексна научна дисциплина – т.нар. библистика, отговаря именно на този повишен интерес на съвременния човек към Книгaтa на Свещеното писание – без да засяга Църквата като защитницa на боговдъхновен според християнската религия произход и без да ни лишава от знания за библейските текстове от историческа, философска и лингвистична гледна точка. Благодарение на изследванията на библистиката и на забележителните археологически открития в Близкия изток, Палестина и Египет през XIX – XX век, представите за съотношението мит-религияистория в съдържанието на Библията са вече коренно променени.

Oбаче резултатите от проучванията на библистиката си остават достояние само на тесен кръг специалисти. Като свещена и боговдъхновена книга, Библията се ползва от привилегията на един своеобразен и утвърден от хилядолетия имунитет, който й гарантират църковните институции и от трите разклонения на християнството: православие, католицизъм и протестантство.

Днес можем единствено да си зададем въпроса дали трябва да считаме Библията само като механичен сбор от древни митове, обредни предписания и основни постулати на двете религии – юдаизма и християнството. Първо, съотношението мит-религия в Стария завет. Културната и религиозната антропология, митът или по-точно митологическото въображение на човека предшестват религиозната мисъл. Не съществува нито едно природно явление, историческо събитие или какъвто и да е феномен от живота на човека, който да не може да бъде интерпретиран митологично. Според повечето от теориите за мита той не е сакрален, не се поддава на нашите мисловни категории и е отворен във времето за допълнения, изменения и приспособяване към потребностите на различните древни народи. Митът е не вяра, а е измислица, форма на художествено творчество, емоционално обагрено и заредено с драматизъм. Митът не е и система на догматични вярвания, „защото се състои много повече от действия, отколкото от чисти образи и представи“. Митът от своето начало представлява потенциална религия, но в никакъв случай не е идентичен с нея. Един от първите и най-важни функции на всички религии е да персонифицира или да се открият елементи във времето, когато е било наричано Свещено или Божествено. Те откриват в персонифицирания на базата на митовете върховен Бог, който се опира не на забраните и ограниченията, а на вдъхновението, стремежа и вярата.

Първите две книги – Битие и Изход – от първия дял на Стария завет (или Мойсеево Петокнижие, или Тора) спадат към жанра на митологичния епос. Възникването на света и на човека, както и неговите отношения с Бога, се обясняват въз основа на древно еврейските представи. В тях се оглеждат общите митове на цяла група древни народи от Близкия изток освен еврейския. Отличителна черта на тези митове е, че са посветни са на единствен върховен Бог, пълновластен господар на всичко, което съществува – добро или зло. Съдържанието на тези начални библейски разкази осветяват преди всичко отношенията между човека и Бога, раздвоеното на хората между доброто и необходимостта от въдворяването на ред, хармония и съзидание на Земята. Тези текстове нито са митове в чист вид, нито пък са теория – те са по-скоро разказ, внушаващ респект и преклонение пред делата на Бога. Неговото единствено средство за съзидания е Словото. Религиозната мисъл определено доминира над митологическата, макар да се разгръща на нейната основа. Комплектуването на тези първи библейски разкази съвпада с обособяването на първите държавни обединения сред древните народи от Близкия Изток и с първите примери на еднолична владетелска власт.

В съотношението мит-религия се включва и третият компонент – историята. Тя е с вече реално съществуващите древни владетели и реално разиграващите се исторически събития: войни междуособици, смяна на династии, конфликти, преселения и заробвания. В Пророческите книги на Стария завет присъстват митологически елементи. Тези библейски книги пресъздават разиграващите се в най-дълбока древност личностни и обществени взаимоотношения в цялото им многообразие и динамика. Те залагат много повече на нравоучението и на възхвалата на Бога, отколкото на фантазията.

Религията и историята все повече изтласкват митовете от библейските текстове, които са поставени вече не на абстрактните космологични представи, а на текущия живот. Библейските разкази отразяват и съществуващия сред древните народи култ към писаното слово, призвано да обезсмърти за потомците техния бит, дела, натрупан опит и достатъчно ясни критерии за добро и зло.

Съотношението мит-религияистория претърпява нова промяна в третия дял на Стария завет – Писанията. Този дял е най-обемист, най-интересен и енциклопедичен по съдържание. Всички части в този дял са далеч от мита и в същото време са близо до историята, философията и литературата. Докато Църквата поставя бариера пред опитите да се коментират, сравняват и проверяват съдържащите се в Библията факти, в науката много дълго битува схващането, че историята в Свещеното писание не може да има нещо общо.

Трудно може да се намери събитие, личност или поучение в Стария завет, което да не е обърнато към Бога и в същото време да няма историческо покритие. През 70-80 години на век учени, писатели, полуляризатори на науката и теолози определят Библията като доктринерско и историческо съчинение. Именно съчинение, а не История, защото историческите факти в нея много често са целенасочено преосмислени, подбрани и преразказани с оглед на това да бъде извлечена от тях някаква поука или послание за християнството.

Великите археологически открития през втората половина на XIX и през XX век разкриват пред очите на човечеството един друг Нов свят – този на Древна Месопотамия, Асирия, Вавилон, Юдея и Египет. Изпод пясъците на пустините и на пещерите излизат на повърхността уникалните строежи, дворци, пирамиди, храмове и съкровища на Вавилон, Хорсабад, Ур, Ниневия, Мари и др. През това време са намерени много писмени паметници, цели архиви и библиотеки Сред тях е и знаменитият епос „Плачът на Гилгамеш“, в който е включен почти идентичен вариант на разказа  Библията за Всемирния потоп и чудното спасение на рода на Ной.

Раздаването на правосъдие при първите еврейски патриарси, правата и задълженията на законната стопанка в неговия дом, ролята на наложницата му, въпросите за наследството, оформянето на брачните, търговските и наследствените контракти – всичко това намира своето потвърждение в законите на Хамурапи. Тези закони постановявали отделни семейни въпроси и санкционирали общественото положение на жената. Следователно митовете се оказват абсолютно достоверни случки, съответстващи на описаните в Законите на Хамурапи подобни казуси.

През 50-60г. на XX век в Палестина и в днешен Израел са извършени серия разкопки и са открити материални свидетелства и писмени паметници, развалини от почти всички споменати в Библията древно еврейски градове, дворци, храмове, следи от завоевателните походи на Иисус Навин, от разорителните нашествия на асирийци, арамейци и халдейци в Древна Юдея, руини и артефакти от впечатляващите строежи на царете Саул, Давид и Соломон. Лавина от древно еврейски надписи, свитъци, документи и хроники дума по дума удостоверяват, че не всичко в Библията е мит, фантазия или догматика, че в изложението й се съдържат множество автентични и обективно предадени исторически факти. Като изключим безбройните митове, Библията изобилства от исторически факти за живота, бита и административното устройство на Римската. На фона на тази историческа линия се проследява мисията на Иисус Христос и съдбата на ранните християни. Но в сравнение със Стария, Новият завет е много по-близо до литературата, отколкото до историята.

Реабилитацията на историята и по-точно на нейното присъствие по страниците на Библията не засенчва приоритета на религиозната тема. Колкото и да е богато и многообразно съдържанието й, колкото и да е комплексна в жанрово и тематично отношение с десетките отделни произведения, Библията си остава преди всичко Свещена книга на християнския свят. Истините, посланията и поученията, събрали хилядолетната мъдрост на толкова поколения, ще бъдат и за вбъдеще неподвластни на времето. Именно те са необходими на човека в стремежа му да се усъвършенства духовно и да се цели в доброто и справедливостта.

Към началото