Човекът и неговият свят в творчеството на Йордан Йовков

Творчеството на Йордан Йовков осъществява нов синтез между класическата традиция при изображението на българското село и модерния подход към човека и неговия свят за българската литература в началото на XX век. За никого не е тайна, че като автор той често се опира на познати, а понякога и на вече разработвани теми. В неговата интерпретация обаче те звучат по съвсем различен начин. Тези теми срещат читателя в току-що открит свят, в който хармонията, добротата и красотата имат последната дума при разплитането на човешките взаимоотношения и конфликти. В разказите си Йовков се придържа към утвърдени представи. Боравейки уверено с присъщите на фолклорно-естетическото съзнание категориите, образи и идеи, авторът разкрива познати и непознати страни от националния характер и бит. Йовков се съсредоточава върху духовния живот на своите герои и метаморфози в тяхното поведение. Интересуват го преживяванията, потребностите и вълненията на българина, и то в един момент, когато той се стреми да се дистанцира от все още патриархалната общност, без обаче да отрича изконните й ценности и добродетели. Тази необичайна симбиоза между традиции и иновации при изображението на човека и неговия свят на родна почва позволява на Йовков да не се загуби в лабиринта на модерните тогава внушения за психоанализата, експресионизма и екзистенциализма, а да потърси тяхната рефлексия в естествената и непокварена човешка природа. Затова не само споделя принципа „да се търси човека дори  у звяра“, но и да го дообогатява с признанието, че винаги е „склонен да вярва на хората, да вижда и да търси у тях преди всичко доброто.“

При такава недвусмислено изразена естетическа позиция не е чудно, че човекът и всички свързани с него проблеми изграждат идеята и тематиката в творчеството на Йордан Йовков. В разказите си той преосмисля по свой начин вечните въпроси за приоритета на абсолютното добро пред абсолютната красота, за същността и смисъла на човешкия живот, за неразривната връзка между грях, изкупление и възмездие, за покоряващата сила на любовта и красотата, за личното само постигане във времена на щастие и нещастие, за необходимостта от човечност дори в ситуации на война и смърт. Много са лицата и превъплъщенията на доброто в света на Йовковите герои, но може би над всички тях се извисява любовта. Тя се интерпретира като най-съкровено човешко чувство и особено желан спътник на човека през целия му земен път. Тържеството на любовта у Йовков е тържество на добротата и основа за човешкото благородство, духовна щедрост и способност за нравствено прераждане.

Любовта, добротата, чувството за дълг и справедливост и нагласата да дадеш и да приемеш опрощение при всички обстоятелства определят истинската стойност на човека. Тя невинаги може да бъде веднага установена и затова е необходим някакъв решителен и съдбовен момент, в който героите на Йовков разкриват своята истинска същност и душевна красота. Така например довчерашният полуразбойнк и полухайдутин Шибил и красивата разглезена чорбаджийска дъщеря Рада от разказа „Шибил“ в страшния за тях час, когато стърпяват невероятна метаморфоза. Те разкриват цялата сила, красота и богатство на преживяванията си, когато устремени за последен път един към друг, посрещат смъртта си с гордост, непреклонност и величествена красота.

Шибил дълго време живее по свой егоистичен закон и разбиране за морал вън от патриархалната общност, дистанцирайки се напълно от схващанията кое е грях и кое не е. Попадайки под любовта си към Рада, той се превръща в човек, който сам руши и отрича своето досегашно Аз. Любовта пробужда неговия непроявен до този момент духовен и нравствен потенциал и го превръща в човек, стремящ се да се върне и да изпита радости от всичко, което до този момент е отхвърлял и погазвал – любима, дом, деца. Шибил копнее да се приобщи отново към патриархалната общност, но вече в ролята на обикновен човек, да остави завинаги сторените грехове и да изкупи с искрено разкаяние разбойническото си битие. Това, на което акцентира Йовков, не е миналото, а настоящето на Шибил. Шибил иска да бъде достоен за Рада и да премахне всички пречки, които го разделят от нея. В името на любовта си той се решава дори на саможертва, която трябва да преживее, за да се почувства отново човек – вече не хайдутин, не разбойник, не мразен и проклинан, а обичан човек.

Йовков съзнателно търси и подчертава многоликостта и сложността на човешките взаимоотношения и съдби. Той не спестява на своите герои миговете на съмнения, падения и морална деградация. Авторът не оставя задълго обаче своите герои в плен на злото, с много съпричастие и разбиране проследява тяхното нравствено прераждане и духовно пречистване. Истинско творческо предизвикателство за него е да разкрие мъчителната борба в душите им, когато те превъзмогват собствените си грешки и воюват сами със себе си. Рано или късно съвестта се намесва в техните дела и ги кара да видят по нов начин красотата, да познаят любовта и да оценят силата на добрата дума. В своята поезия Йовков се обръща към темата за нравственото прераждане. Тя най-точно отговаря на схващането му за човека като единство от слабости и добродетели, които в един или друг момент могат да вземат надмощие и да го тласнат към добро или зло.

Индже е един от най-сложните и еволюиращи Йовкови герои – нравственото прераждане се явява резултат от пробуждането в неговата душа чувството за вина и личната отговорност. Тези чувства именно го довеждат до само пречистване и до стремеж да изкупи греховете си.

Съдбите на Шибил и на Индже и особено смъртта им са пряко свързани с проблема за греха и възмездието, който Йовков решава в съгласие със своите етични разбирания. Въпреки че и двамата му герои претърпяват еволюция, въпреки че поемат по пътя на доброто и категорично скъсват с миналото си, те не са освободени от висящото над тях неизбежно възмездие. Приели веднъж Доброто, те не отстъпват от него и дори в смъртния си час остават красиви и непоколебими – Шибил в любовта си, а Индже –  в съзнанието си за вина и в опрощението: „Много майки съм разплаквал… Дойде и моят ред. Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй..“

Мотивът за красотата е друг определящ и осмислящ проблем в Йовковото творчество. В цикъла от разкази „Старопланински легенди“ например преосмислянето на проблема за красотата се осъществява със средствата и представите на фолклорното мислене. Тайната е в невероятното умение на Йовков да ги подчини на своя замисъл и да ги обедини в един реален свят, подчиняващ се на неписаните закони на красотата, нравствеността и човечността. Художествената идея за абсолютна красота първа се налага в съзнанието на читателя. Това е основание един от най-авторитетните критици през 20-30-те години на XX век – Владимир Василев – да напише: „Хубостта в Йовковия свят е Божие знамение, хубостта на жената е най-голямата сила на земята, за нея се вършат най-чутовните дела, за които се разказва в приказките и се пее в песните –  и страшни, и божествено добри.“ Героите от „Старопланински легенди“ оживяват не само в цялостната им портретна характеристика, но и във всеки запомнящ се и непохабен детайл. Красотата на Рада от разказа „Шибил“ пленява и променя като с магическа пръчица закоравелия планински разбойник и той е покорен от излъчващото се от нея обаяние от разказа „Божура“  – златокосата чорбаджийска дъщеря Ганаила и очарователната циганка Божура, са два полюса на женската красота, поведение и съдба, но двете са еднакво подвластни на любовта си към един и същи копнеж по прекрасното. Дяволитата и дръзка Тиха от разказа „През чумавото“ се отличава с лъчезарно излъчване и с велика любов към своя избраник, която дори чумата и смъртта не могат да унищожат. Съблазнителната и лекомислена Женда от „Постолови воденици“, нежната и достолепна Пауна от „Индже“, пораждащата неизлечима страст Ранка от „Най-вярната стража“ и почти всички останали героини от цикъла са живи и обрисувани в красота.

Йовков никога не жертва доброто заради красивото, никога не дава приоритет на красотата пред нравствеността, защото в собственото му схващане за ценностите дори абсолютната красота е обречена на гибел, щом е безнравствена. Съдбата на Женда например от „Постолови воденици“ е красноречив пример и тя получава заслужено възмездие за своята изневяра, празноглавие и пренебрегнат нравствен дълг.

Класическият пример за конфликта в творчеството на Йовков между е образът на Албена от едноименния разказ. Тя е толкова красива, че нейното въздействие върху околните не познава изключения или колебания. Тя не само изневерява на стария си, зъл и грозен съпруг, за когото се е омъжила по принуда, но и става съучастница в убийството му от нейния любовник. Колкото и да е неземна красотата, тя не може да я спаси от наказанието за нарушаването на най-строго спазваните норми на човешко поведение. Красотата според Йовков е Божи дар, но личността, която е облагодетелствана от него, трябева да бде сотатъчно силна, за да не се огъне под тежестта му. „Грешна беше тази жена, но беше хубава… Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена?“. Склонността да й бъде простен грехът е предизвикана отново от нейната красота и от страха за празнината в човешките души, която ще зейне след нейното погубване.

Героите на Йовков възприемат света като единство от конкретни битово делнични форми на съществуване и вечни философски категории и стойности. Възгледите за смисъла на човешкия живот и за възможността да се постигне относително безсмъртие се крият в образа на Сали Яшар от разказ „Песента на колелетата“. Този мъдър, добър и обичащ света и хората герой стига до най-приемлив отговор единствено на основата на многогодишния си житейски опит, на наблюденията си върху природата и размислите, които тя предизвиква у него. От все сърце той иска а остави следа с душите на хората, да направи нещо добро за тях, „някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което… мъдрите побелели старци, които той някога беше слуша; да приказват, наричаха себап“. Но дълго не може да се реши какво да бъде това добро дело, което ще осмисли изпълнения му с труд и почтеност живот и ще му донесе удовлетвореност, че не е живял напразно на този свят.

Преди обаче да стигне до прозрението, Сали Яшар вече е проумял, че доброто стои в това да направиш другите щастливи. Преди това старият майстор не е изпитвал „такова вълнение и такава радост“, както при мисълта, че всъщност цял живот е правил търсеното от него „благодеяние, което да засегне повече хора“. Сали Яшар постига най-после хармония между света и себе си, а животът му се изпълва с успокоение, със смисъл и с красота, защото съзнава, че ключът към доброто е в собствените му ръце: „Има ли по-голям себап от тоя, който правя?“.

През погледа на Йовков човекът и неговият свят се отличават с доминиращата роля на благородство при всяка житейска ситуация и със специално търсена победа на духовна щедрост, великодушието и човечността при сблъсъка със злото. Това са типичните черти от характерите на Йовковите герои.

Основната идея в разказа „Серафим“ е възхвалата на значимостта към чуждото страдание и навременно оказаната помощ на страдащите. Крайният бедняк Серафим дава всичките си спечелени с тежък труд пари на една непозната жена, защото сълзите и мъката й го карат да й повярва без резерви и без надежда да ги получи някога отново. Контрастът между Серафим и богатия алчен кръчмар Еньо илюстрира замисъла на Йовков да абсолютизира доброто. Много често в неговите разкази релацията богат-беден се вмества изцяло в рамка безнравствен-благороден, защото той искрено вярва, че най-голямото и непреходно богатство на човека е способността му да прави и да откликва на чуждата болка.

Образът на Петър Моканина от разказа „По жицата“ потвърждава нравствените и етични внушения. Йовков ни убеждава, че бедният овчар Моканина е всъщност безкрайно духовно богат човек, защото щедро дарява своето време и обич – отново като Серафим – на непознати хора, нуждаещи се повече от всичко от неговата помощ и утеха при сполетялото ги нещастие. Трагедията на бедната и обречена Нонка и на нейните отчаяни родители става още по-осезаема. „Благородната“ му лъжа, че е видял чудодейната бяла лястовичка, носеща изцеление за всеки болен подчертава високата му нравственост. За него това е единственият начин да помогне на Нонка, да запази у нея вярата в чудото и да й вдъхне поне малко надежда преди неизбежния край. Друг е въпросът дали самата Нонка и нещастните й родители не крият един от друг възможното чудо от обич и милост. Във всеки случай те са трогнати от състраданието на Моканина, от добротата и от способността му да приеме тяхната болка като своя.

В поезията на Йордан Йовков са вградени не само принципи на красивото и доброто, но и вярата му в емоционалната пълноценност на човека, който е способен да запази своята сила и благородство дори в условията на страдания, риск и смъртна опасност. Йовков осмисля отношението си към войната и със своите военни разкази и повести успява да разкрие нейния истински лик. Пестеливо и косвено, но достатъчно ясно той внушава, че войната е неестествено и враждебно на човешката природа явление.

Главният герой Люцкан на драмата „Последна радост“ е чудак, идеалист и непоправим мечтател. Дори в мирно време, той се оказва абсолютно непригоден да упражнява насилие над другите, да убива и да живее с мисълта, че може да бъде убит. Той е от този тип герои, които остават странни и неразбрани за останалите, спечелвайки си най-често обвинения и квалификации за ненормалност. Във финала на разказа нелепата смърт на Люцкан с протегнатата ръка към едно бяло цветенце е може би най-запомнящия се символ. Йовков отхвърля необходимостта от съществуването на войната в човешките взаимоотношения. Люцкан не е само чудак и несретник, а човек с нежна и ранима душа, който неочаквано за всички намира у себе си сили да отстоява в нечовешките условия.

В повестта „Земляци“ войната и последващите я разруха и смърт са чужди на обикновените хора, които не престават да милеят за близките, за радостите на мирния живот и за изоставените ниви. Те се чувстват много повече земляци, отколкото войници.

Отричайки враждебната стихия на войната, Йордан Йовков утвърждава правото на човека за смислен и пълноценен живот, за постигането на щастие и хармония със света и със себе си. В неговото творчество доброто и красивото, любовта и човечността остават завинаги постоянни величини. Йовков не пропуска обаче да напомня почти във всяка своя творба, че нравствените конфликти се оказват не по-малко важни и не по-малко сложни от социалните. Неслучайно българските литературни критици от по-ново време единодушно приписват на Йовков способността да създава и внушава чувството за вечност. Всеки прочит на творчество му носи радост и познание на поредните поколения читатели, защото ги приобщава към вечните проблеми на човешкото битие и им помага да се извисят над него.

Към началото