„Дон Кихот“ и „Хамлет“ – проблемът за правилния избор

Животът е низ от радости, разочарования, провали и сполуки. Хората са принудени да вземат непрекъснато решения. Изборът е част от живота. Дори в ежедненвивето си човек избира между доброто и злото, отрича нещо или го одобрява. В различните епохи начинът на живот и проблемите, пред които са били изправени хората, са били различни. Но пред всеки човек, независимо кога и къде е живял, стои един вечен проблем – за правилния избор (какъв да бъде, как да живее, към какво да се стреми и как да го осъществи).

Дон Кихот и Хамлет, представители на Късния Ренесанс, осъзнават несъответствие между своите хуманистични идеали и несъвършенството на света, в който живеят. Разочарованието на човешките взаимоотношения, основани на лъжи, егоистичен интерес и бездуховност, става причина за демонстративния отказ на двамата герои от обичайния за средата им начин на живот. Изправени пред дилемата да бъдат част от едно общество на груб практицизъм или да се опълчат срещу „море от бедствия“, за да възстановят човешката справедливост, Дон Кихот и Хамлет избират да отстояват високите духовни идеали на Ренесанса. Като ярки индивидуалисти, те поемат по опасния и труден път на борбата за промяна на света, в който живеят. Според тях зачитането на човешката личност и отговорността за съдбата й трябва да стоят на челно място в ценностната система на обществото.

Проблемът за правилния избор на герои в романа „Дон Кихот“ и в трагедията „Хамлет“ е свързан с проблема за лудостта. В началото на романа Дон Кихот е просто незабележимият Алонсо Кехана,  водещ съществуване според наложените норми на обществото. Отричайки действителността, в която живее, той й се противопоставя, като я подменя с въображаема, но идеална нереалност в рицарските романи. Лудостта му го прави независим и горд, дава му възможност да се чувства герой и става действащ мечтател. Отказва да бъде като другите – органичени само в сферата на личния си бит. Безумието му поражда бунта срещу действителността.

Подобно на Дон Кихот, Хамлет не желае да се примири с установения морал в Дания, който се е превърнала в „затвор“ за човешкия дух и мисъл. Несигурен в собствените си възможности да го промени, датският принц първоначално вижда единственото спасение за себе си в смъртта, защото неговите идеали не му позволяват да бъде част от нравствено прогнилото средновековно общество. Загубил баща си, предаден от майка си и от приятелите си, разочарован от любимата си, той се оказва сам срещу престъплението, подлостта и лицемерието. Затова е разбираема мисълта му за самоубийство. Но Хамлет избира да живее с маската на лудостта. За него тя е бягство от бездействието и осъществяване на личната му мисия (да отмъсти за смъртта на баща си).

Лудостта на Дон Кихот и Хамлет ги прави честни, като директно изричат истината. Където и да се появяват, с когото и да говорят, те пораждат безпокойство у другите. А там, където има система, властва мисълта. Чрез разума си Хамлет осъзнава, че престъплението на чичо му е въвлякло след себе си невинни съучастници и пак чрез разума си разбира, че ако убие Клавдий, злото няма да бъде премахнато, а ще се увеличи. За принца е по-важно да разбере как човекът – „венец на природата“ – се е превърнал в убиец, подлец, лицемер или безволево същество. Преобразен като шут, той сваля добродетелните маски, зад които се крият чичо му, майка му и приятелите му.

От своя страна Дон Кихот в своята лудост слага възвишени маски на реалните, но незначителни неща (проститутките се превръщат в дами, търговците – в рицари, стадата овце – във вражески армии). Така във въображението си той изгражда света такъв, какъвто трябва да бъде. И в същото време неговата лудост е определяна като разумна както от събеседниците му, така и от автора: „…на всяка стъпка делата му орповергаха разума, а разумът – делата“.

Избирайки лудостта, Хамлет прави трагичен опит да направи правилния избор между изпълнението на синовния си дълг и постигане на истинско възмездие за извършеното престъпление. Като хуманист, за него е немислимо да се превърне в убиец. Като любящ син той не може да остави убиеца ненаказан. Хамлет трябва да реши как да постъпи спрямо убиеца на своя баща и спрямо себе си и цялото общество. За ралзика от Дон Кихот, който не се колебае да действа без да се замисля за последствията, датският принц е негова противоположност – огорченията и самообвиненията му пречат да пристъпи към отмъщението. Двамата избират различни пътища за усъвършенстване на света, за идеалиста Дон Кихот е важна решимостта да влезе в единоборство с обстоятелствата, чието преодоляване е извън неговите възможности.

В края на романа и двамата герои са изтерзани от безсилието, разочарованията и болката си. Дон Кихот възвръща разума си, което е равнозначно на житейския му край, а Хамлет по стечение на обстоятелствата е въвлечен в кървав дуел с Лаерт. Смъртта им обаче не означава невъзможност за постигане на хуманистичните идеали. Тяхната огромна вътрешна сила и готовност за саможертва в името на идеала, благородният стремеж да възстановят справедливостта и да пробудят човешката съвест ги превръща в герои на всички времена.

Животът е поредица от избори – да търсиш доброто или да се примиряваш със злото; да се стремиш към истината или да имаш, или да не забелязваш нещастието на другите; да се бунтуваш или да се приспособяваш; да бъдеш личност или да си част от тъплата. Всеки, избрал да следва правилния път, носи частица от Дон Кихот и Хамлет у себе си.

Към началото