Духовният свят на античния човек в „Едип цар“ на Софокъл

Софокъл безспорно владее до съвършенство умението да вниква в духовния свят на хората, в качеството си на един от най-големите майстори на драматичното изкуство в Античността. Това му помага да отрази реалистично страстите и конфликтите на своите герои, а и също така да разбере какво ще развълнува и завладее публиката. Ето защо всики негови трагедии и особено „Едип цар“ са уникални източници на познание за нравствеността, светогледа и ценностите на античния човек. Те са отразени директно в характерите и постъпките на героите, а косвено – в елементите на сюжета и в стила на самия автор.

В основата на трагедията „Едип цар“ е залегнат митът за извършването на два тежки, но съзнателно сторени гряха – отцеубийството и кръвосмешението. Те са в разрез с ценностната система на хората и не могат да бъдат опростени на никого. Но Едип, който е съгрешил, в същото време е обичан и уважван владетел. Разминаването межу неговите намерения и постъпки придава особен драматизъм на действието. Героят притежава всички качества на достоен водач – смел, самоотвержен, горд и непреклонен, а гражданите на Тива му имат пълно доверие. За тях той е „мъдър повелител“, „най-велик сред смъртните“. Още в пролога Софокъл предатавя Едип в тази изключително благоприятна светлина. Това показва колко развито е у него чувството за справедливост. Всеки може да съгреши, но и всеки следва да бъде наказан, независимо от общественото си положение, заслуги и непредумишленост на извършеното деяние. Главният герой преживява катарзис в трагедията – той е изключително силен, благодарение на умението на автора да предвижда реакциите и да долавя най-тънките нюанси в душевните преживявания на хората.

Софокъл е посредник между автора и публиката, като чрез това той рационално използва и доразвива традиционната роля на Хора. Превръща го в един от главно действащите лица, изявяващ се едновременно като олицетворение и трибуна на общественото мнение. То много често съвпада с мисленето на героите и в повечето случаи показва откритото желание на хората за справедливост и разбирателство. Неведнъж Хорът призовава: „Царе, запрете се!“ При други случаи Хорът успешно възстановява баланса между отделните герои със силни характери и показва, че всеки човек има право да изрази своето мнение, особено що се отнася до уморените от непрекъснати вражди тивански граждани. Неслучайно Софокъл завършва своята трагедия със заключителните думи на Хора, в които се оглеждат като в огледало съществени черти от духовния свят на античния човек. В тях има и човещина, и разбиране на Едиповата съдба, и уважение към факта, че той осъзнава грешките си, наказвайки се по такъв жесток начин.

Мъдростта на античния човек е защитена може би най-категорично в образа на Тирезий. Слепотата му, която Едип в своя гняв неразумно осъжда и подиграва, според разбиранията на елините е символ на отксъване от битовото и материалното, предпоставка за особено вглеждане в духовното и то с един по-дълбок и обективен поглед към случилото се. Вроденият у древния елин стремеж към извисеност не приема отнощенията на Едип към стареца Тирезий – нещо повече, Хорът открито осъжда своя владетел. Охулването на духовните ценности е първата и изключително сериозна грешка на Едип цар, която в хода на сценичното действие все повече се задълбочава. Арогантното, самонадеяното и в отделни моменти нетърпящо възражение поведение на Едип не може да го избави от тежестта на сторените вече от него тежки грехове, а по-скоро приближава развръзката с тяхното изкупление. В този момент намесата на Тирезий изпъква не само внушетелно, но и заплашително. Софокъл събира в неговия образ всички качества и черти, които за античния човек са непреходни добродетели и ценности – мъдрост, смелост и любов към правдата. Слепецът Тирезий е воден от едно дете, което символично внушава, че до нещо толкова чисто и свято като вярата може да стои само детската невинност и непорочност.

Трагедията на Софокъл не загърбва и друг много важен проблем за античната епоха, който разкрива нови страни от душевността и нравствеността на древния човек. Това е проблемът за мястото и ролята на жената при вземане на съдбовни решения. Образът на Йокаста дава представа за структурата на патриархалното общество и за духовния свят на нежната половина. Поведението на кралицата в едно обикновено семейство доказва, че жената няма друг избор, освен да се подчинява на мъжа си и безрезервно да го подкрепя. Йокаста с мъка се е подчинявала на своя съпруг цар Лай и на заповедта му да захвърли детето си – да го обрече на сигурна смърт. След толкова години зрителите отново я виждат вече като опора на Едип в неговото бягство от съдбата, защото така й повелява дългът.

Йокаста е представена едновременно като силна и слаба личност. Тя отрича всемоъгъщата сила на съдбата и в стремежа си да запази мира и спокойствието в собствения дом се мъчи да избяга от зловещото й предопределение. Диалогът на Йокаста с Едип е изпълнен с бурни чувства, с много жар, но и с все по-засилващи се предчувствия и подозрения. На неговите въпроси тя често отговаря отново с въпроси, защото явно не е забравила сторената грешка преди години – сега се страхува от последствията, без дори да знае ужасяващия им последващ размер:

Едипе, от какво е туй смущение?
Като те гледам, царю, страх ме е!

Софокъл изразява и едновременно насочва в определена посока мнението на античния човек. Йокаста все пак не носи толква голям страх, колкото е този на Едип. Тя е по-скоро неволна жертва на двамата деспотични владетели, за които е била омъжена. Опитите й да ги предпази, въпреки непреклоността на характерите им, се оказват безуспешни. Все пак нейната вина е факт и тя понася своето наказание. Угризенията за извършените непростими грехове я докарват до лудост и дори самоубийство. Йокаста преживява твърде много болка. След непоносимото чувство за вина, за нея единственият изход е смъртта.

Софокъл убедително разграничава своята творба от познатия на публиката мит за Едип и проклятието, преследващо целия род на Кадъм. Средството, с което той привлича и неусетно възпитава хората, е създадената от него изкусно построена трагедия на характерите. Героите в „Едип цар“ не копират тези от познатия мит, защото въплъщават чертите на обикновения, античния човек, разкриват същностни черти на неговия душевен сеят и не съдържат нищо преувеличено. Именно различните типове характери са тези, които поставят проблемите и помагат на публиката да стигне до идеята за тяхното разрешение. И в тази, и в другите трагедии на Софокъл, липсва задължителният щастлив край с традиционната намеса свише.

Неизбежността я има, но според великия драматург хората сами вървят към нещастието чрез действията си. Тази негова позиция се разграничава от гледната точка на друг епически поет – Омир. Тя показва жаждата на хората за нещо истинско, което да утвърждава нравствеността, справедливостта и човечността, подтиквайки ги да не се страхуват да изживеят своя собствен катарзис.

Към началото