Джовани Бокачо – „Декамерон“: Любовта – „свято“ изкушение за плътта и „греховна“ съблазън за духа

Любовта е художествен проблем, който вълнува всички човешки същества, а също така и творческата мисъл на Джовани Бокачо. Проявлението на любовни чувства е белег за новата ренесансова същност на човека. Усещането за вътрешна свобода намира израз в света на импулсивните и подривните емоции. Радостта от преживяното получава особена стойност, а единствен начин душата да се докосне до спомена, е живият разказ за онзи красив миг на любовна наслада, в който човекът открива ада и рая на своята душа. Разказвачът се превъплъщава в детайлите и пред читателя оживяват незабравими сцени от произведението на Джовани Бокачо – „Декамерон“.

През 1348г. във Флорида върлува чума, която всява страх в човешките души. Депресивното състояние на народа авторът Джовани Бокачо използва като психологична мотивация за повествователното действие на своите творчески персонажи. Те напускат Флоренция и уединени в извънградска вила, се опитват да забравят ужаса, който преживяват техните съграждани. Те са всъщност седем девойки и трима младежи от видни фамилии. В продължение на десет дни всеки от тях разказва по една интересна случка, определена  жанрово като новела. Общият брой на интерпретираните от Бокачо новели в „Декамерон“ е 100. Оттам идва и заглавието на творбата – „Десетдневник“ (или „декамерон“ от гръцки език).

Първоизточниците за написване на творбата са различни. Откриват се елементи на легенди и разкази от бита на Флоренция, превърнати в приказни легенди и предания. Между 1336 и 1339г. Бокачо пише „Филоколо“ (от гръцки език: „любовно терзание“). Младият автор използва добре познатата от Средновековието история за младия принц Флорио и неговата любима Бианчифиоре. Още в младежките си години Бокачо възхвалява ума, който помага да се превъзмогнат трудностите. Буржоазното общество, което описва с пороците и добродетелите си, обича галантността, елегантността, приятните и умни компании.

Художествената идея, която се ражда в съзнанието на твореца, отразява динамиката и естествения ритъм на живота с цялата пищност и колоритност на нравите през онази далечна епоха. Той непринудено разказва за всичко заобикалящо го и не крие пикантни подробности от чувствата и желанията на героите си. Смехът пречиства душата, а кошмарните преживявания с чумата остават настрани. Човекът се ражда отново – цялостен и пълнокръвно отдаден на живота и неговите изкушения.

Героите в 100-те новели са представители на различни обществени слоеве: граждани, селяни, търговци, крадци, занаятчии, монаси, епископи. Независимо от социалното си положение, те художествено въплъщават природата на ренесансовата епоха. Това са хора от плът и кръв – ярки и оригинални като характери, а всеки един от тях е със своя човешка индивидуалност.

Любовта е водеща тема в голяма част от новелите. Това свято чувство е интерпретирано от нова, неочаквана различна гледна точка. Жената е равноправен участник в любовния диалог и дори понякога има водеща роля.

Джовани Бокачо търси обяснение на равноправието между жената и мъжа. Хармоничният съюз между плътта и духа предполага равнопоставеност на женската и мъжката виталност. Династичните и кастови предразсъдъци, лишават жената от свобода на любовния избор. Тя е част от света на интимното, но по-скоро като обект за притежание от страна на мъжа. Нейната чувствена природа е потисната, а самата жена е съзнателно изолирана от обществения живот.

За Джовани Бокачо обаче женското присъствие в живота на мъжа има други стойности. Жената не е само красиво изкушение за плътта, а и естетическа наслада за духа. Ренесансовият човек открива свободата на любовния порив, в който равноправен участник е и жената. Любовта става достояние на всички.

В първа новела на „ДекамеронДжовани Бокачо разказва за любовта между Жизмонда – дъщеря на княз и обикновен слуга. Героинята дръзко защитава правото си на любов. Тя се чувства вътрешно свободна и говори открито за интимния свят на мъжа и жената: „Твърдите, че той е човек с неаристократичен произход, но нима това е недостатък… Не бедността, а богатството отнема добродетелта на човека.“

Социалната предопределеност на родовия произход за Бокачо не е  определящо условие за личностните качества на индивида. Произходът е обстоятелство, независещо от човека и даряващ го с живот. Поземленото аристократично право не носи като наследствен дивидент интелектуален потенциал. Още по-малко приоритет в любовта може да има само човек със знатен произход. Това е новото, ренесансово разбиране за човека и любовта в епохата на Джовани Бокачо. Любовта се превръща в могъща сила и право на човека.

Във втора новела на „Декамерон“ красивото чувство, просветило душата на влюбения в кралицата младеж, го изпълва с усещане за особена стойност и човешко достойнство. Човекът изправя духовен ръст и вътрешния му свят става много по-красив и необозрим. Любовта открива неограничени хоризонти за мисълта и духовния полет. Всичко у човека е в подем.

Бокачо интерпретира любовното чувство по време на Средновековието. Той не говори за неземни, красиви страсти, а за екстаза на естественото величие на плътта, за живия „плам“ на любовта. Дори и монасите са подвластни на любовното изкушение. Бокачо защитава хармоничното начало в живота и любовта вече не е грях, а светла радост за душата и плътта. Неуместна е забраната на любовта. Църквата остава безсилна пред нейния красив, макар и забранен „плод“.

В много новели Джовани Бокачо разкрива интимния свят на духовните лица. Поведението им е в противоречие с морала на Църквата. Реалният лик на живота е конфликтно противопоставен на фалшивата благочестивост на духовните помисли, зад които е скрита тайната за човека. Той е част от святата почит към Бога, но е и страстно изкушен от своите естествени чувствени желания. Действителността е реално художествено отразена, като тя присъства в повествованието с цялата истина за себе си.

В пета новела на „Декамерон“ главният герой попада в голям град, докато до този момент е живял твърде изолирано. Той се справя с много опасности и приключения. Но както по принцип през Ренесанса, човекът защитава себе си от непознатото и неочакваното благодарение на реалните възможности на своя разум. Читателят открива непознат свят, докосва се до скритата картина на големия град, където кипят страсти, желания и конфликти, а хората с цялостното си поведение са далеч от преструвката и лицемерието.

Действително в продължение на десет дни, десет млади седем девойки и трима младежи, надмогвайки ужаса от чумата, разказват вечната история на човешката любов. Средновековната емоция се оказва мнимо смирена, скрила под монашеското расо красивото пъстроцветие на любовните страсти. Безпътието на библейския любовен канон се изпълва с греховната, езически разкрепостена, ренесансова любов.

Свободният емоционален избор изравнява хуманната мяра за красота у мъжа и жената. Идеалът за Афродита, за божествено красивата жена доминира и обсебва човешкото съзнание в епохата на Ренесанса, та и до ден днешен. Универсалното в изживяването на любовното чувство възвръща женския хуманен статус в обществото. Тя става реална цел в емоционалните търсения на ренесансовия хуманизъм и е изравнена по духовна красота и човешко достойнство с мъжа. Свещеното човешко право на жената да избира сама пътищата на емоционалните си пристрастия е възстановено. Затова и жените, участващи в повествованието, са седем – имат божествено присъствие като божественото библейско число 7.

Свещена е библейската история за греха на Ева, но свещено е и човешкото право на всяка една да бъде обичана, да избира и да я избират свободно в любовта. Библейското триединство на Дух, Отец и Син запазва в ироничен аспект доминацията на мъжа в човешката любов.

Мъжете, участници в повествованието, са трима. Но всеки от тях изповядва страсти не на духа, а на плътта. Над всички ограничения в човешкия живот, наложени от каноните на средновековния християнски морал, се извисява смехът на Бокачо. Той е жизнерадостен и витален, пречистващ съзнанието на читателя от наслоения страх от Църквата през вековете. Смехът е едно от главните действащи лица в „Декамерон“. Сякаш цяла Италия се смее над морала и нравите на отиващото си Средновековие. А смехът, присъщ само на човека и смятан от Църквата за „дяволско“ творение, е още едно доказателство, че епохите са се сменили. Средновековието е минало, а Ренесансът – настояще. Смехът на Джовани Бокачо е непредубеден, искрен и правдив. Всеки се оглежда в смеха на другия и открива негативното в себе си.

Джовани Бокачо успява чрез виталния ренесансов смях на освободения от библейската догма човек, да види „отвъд“ аскетизма на християнския канон огнената страст на плътта, жива под монашеското расо и мнимо скрита зад строгия средновековен морал. Бокачо не се страхува от греховната тайна на вакханалната плътска страст, откровено изповядана от героите на „Декамерон“.

Към началото