Джовани Бокачо – „Декамерон“: Предизвикателното сбогуване със света на Средновековието

Сборникът „Декамерон“ („Десетоднев“ в превод от гръцки)  на Джовани Бокачо е първата творба в европейската проза, създадена на границата между Средновековието и Ренесанса. В нея се налага една нова представа за човека и света, коренно противоположна на съществуващата дотогава в духа на хуманизма и в подкрепа на свободното развитие на човешката личност. Бокачо пародира много с това, което е считано за „свято“, и реабилитира от онова, което през вековете е заклеймявано като „греховно“. „Декамерон” е написан през годините 1348-1353. Сборникът подтиква човека от XIV век да се усъмни в истинността на сковаващите го догми, да забрави дълго натрапваните му образци на аскетичен живот и да се опита да отхвърли натрапчивото настойничество на църквата над всяка негова дума, мисъл и действие. Силата на художественото слово и примера на увлекателно разказаните житейски истории на повече от 1000-та герои в 100-те новели предизвикват и насърчават извършващата се „революция“ в манталитета и поведението на хората. Това е безкръвна революция, но все пак опасна. Тя помага на хората да се сбогуват със света на Средновековието не със страх, а със смях.

По съдържание, композиция, идеи, герои, стил и език „Декамерон” ще остане едно истинско предизвикателство към фанатично насажданото, но фалшиво благочестие на средновековната епоха. Обект на изображение в сборника са не Божиите, а човешките дела. Всяка една от стоте новели е посветена на човека, на неговите чисто земни радости, скърби, пороци, добродетели, любовни и всякакви други приключения. „Декамерон“ дава широк спектър знания, но не за сътворението, а за измененията в света, и най-вече живота на неговите обитатели на фона на неумолимо течащото време. За героите на Бокачо времето не е безкрайно и затова те бързат да вземат всичко от него и да се насладят на всички радости. Те са готови да разменят без колебание определеното им време срещу насладите, които ще получат от живота. Затова имат смелостта да се борят срещу заплахата на смъртта, да си устроят духовен празник и да вземат „всички възможни мерки, за да запазим живота си, бе разбира се, да вредим на другите“.

Ренесансовият поглед към света и мястото на човека в него, акцентирането върху ценността на човешкия живот е поредното предизвикателство към средновековните морални норми. Бокачо си позволява да защити и да оправдае естественото желание на човека за живот, за право на щастие и любов, което да противопостави на отчаянието и страха от смъртта. Гневните гласове на т.нар. „престорени набожници“ се нахвърлят с упреци срещу автора, обвинявайки го в безсрамие, егоизъм, лековерие, в неподходящо за възрастта му превъзнасяне на любовните радости.

Предизвикателството, което Бокачо хвърля на критиците-моралисти, е повече от очевидно. Изцяло в духа на хуманизма, Бокачо представя бедствието не като повод за размисли върху заслуженото възмездие, а като стимул да бъде съхранен животът и да се осъзнае стойността му като дар от Бога.

Раздразнен от лицемерието и тенденциозните укори на своите критици, в началото на новелите от ден IV Бокачо специално отправя своя отговор към тях. Остроумно и елегантно, той изкарва наяве ниската им завист към неговия писателски талант: „Колко са прави мъдреците, като твърдят, че от всичко на този свят единствено нищетата не познава завистта.“ Той обаче след това подчертава тяхната фалшива загриженост за морала, тъпоумието, суетата и омразата им към него, която безуспешно се мъчат да скрият. И за да им докаже, че любовта и повикът на „естеството“ са по-силни от човешкото лицемерие и от напразните старания да се пренебрегнат природните закони, Бокачо разказва поучителна история.

Оборвайки хулите на критиците си „моралисти“, Бокачо не пропуска да отправи възторжени похвали към дамите, на които всъщност посвещава своята книга, да се оправдае, че възрастта му не е пречка да се възхищава от красотата им и да им угажда. На предизвикателствата на съдниците той отвръща не по-малко предизвикателно: „А тия, дето тръбят, че каквото разказвам не било вярно, ще ми доставят най-голямо удоволствие, ако ми предложат истински, достоверни разкази; …но тъй като засега не виждам друго, освен празнословия, ще ги оставя да си мислят, каквото щат, аз ще следвам собственото си мнение и ще говоря за тях същото, каквото говорят и те за мен.“ Подобно изявление се тълкува като непростима дързост, макар че е произнесено в края на Средновековието и на прага на Новото време. Авторът наистина се позовава на Божията помощ, но никъде все още не се разкайва за „греховните“ си идеи и занимания. Той се уповава на „собственото си мнение“: „…много и големи сили са нужни, за да се противопостави човек на нейните закони.“ По своята душевна нагласа, по темперамента и силата на таланта си Бокачо е чужд на културата на Средновековието. Той е типичен представител на третото съсловие, човек с горчив житейски опит, с неукротима амбиция за самоизява и огромна любов към живота – все черти, които неудържимо го притеглят към идеите на хуманизма.

С предизвикателствата към средновековната етика и религиозен фанатизъм, описани в „Декамерон“, Бокачо руши техните позиции и реализира порицанието и спомага за отмирането им. В новелите му оживява едно калейдоскопично пъстро общество от господари и селяни, търговски и монаси, пирати и комедианти, крале и слуги, банкери и лихвари – типични представители на зараждащата се буржоазия, т.нар. „popolograsso”. Цялото това множество, сред което се подвизават представители от много народности и от всички социални слоеве, живее бурно и в някои случаи дори извън рамките на закона и общоприетите морални норми, страда, радва се, пилее богатства или се стреми да ги придобие, но най-вече прави и невъзможното в името на любовта. Споделена или нещастна, тържествуваща или измамена, любовта определя и дирижира в най-голяма степен всички човешки взаимоотношения. В „Декамерон“ тя намира първата си публична реабилитация след античността като велико чувство и като земна страст, като повеля на природата и божествен дар за човека в земния му живот.

На любовта в „Декамерон“, схващана като неотменно право на новия ренесансов човек в стремежа му към щастие и себеизява, са посветени новелите от ден IV (любов с трагичен край) и ден V (любов с благополучен край), както и много новели от ден VII, IX и X. След безброй перипетии, приключения, лъжливи вести за мнимата смърт на любимия или любимата, след разбойнически нападения и отвличания, родителска вражда и забрана, премеждия и понякога дори смърт на влюбените, все повече от тях намират своето щастие. Именно по осеяния с пречки, случайности, омраза или симпатия път на влюбените се разкрива способността на човек да воюва за правото си на избор и щастие, да променя дори предначертанията на съдбата със смелост, ум и непреклонна воля. Не остава и сянка от съмнение както у тогавашния, така и у съвременния читател, че във всички тези любовни авантюри става дума не за средновековния, а за ренесансовия човек.

Вярата в собствените възможности и в силата на ума е още едно предизвикателство към ценностите на средновековното общество, с които героите в „Декамерон“ отказват да се съобразяват. Според Бокачо човек е длъжен да бъде умен, да се самоусъвършенства, да се учи и възприема опита и знанието на другите, докато е жив. В не една новела умният и изобретателен герой побеждава създадените от враговете му пречки и предотвратява „загуба, опасност или опозоряване“. Бокачо обявява глупостта за най-големия и непростим грях.

В заключението Бокачо заявява: „Може би някои ще кажат, че съчинявайки тези новели, аз съм си позволил твърде голяма свобода… Аз ще отрека това, защото не съществува неприличен разказ, който, стига да е предаден с подходящи слова, да не приляга на когото и да било; …както всяко друго нещо, така и тия разкази, каквито и да са, могат да бъдат и вредни, и полезни: но това зависи от слушателя .. ще се намерят и такива, които ще кажат, че езикът ми е хаплив и отровен, понеже на някои места пиша истината за монасите… А, вие, мили дами, останете си в мир с Неговата милост и ако се случи това, което сте прочели, да е донесло полза на някоя от вас, спомнете си за мен.“

Със сборника си „ДекамеронДжовани Бокачо носи полза на всички негови съвременници из цяла Европа с вярната картина на нравите, възгледите и ценностите на едно общество по време на преход между Средновековието и Ренесанса. Бокачо ясно е осъзнал предизвикателството, което отправя към миналото и настоящето и с мисъл за това горчиво се разкайва за младежката си самонадеяност. Както и други велики творби, „Декамерон“ заживява своя собствен живот. Книгата бива хвалена, забранявана и цензурирана по различно време и на различни географски ширини, но отнася безсмъртна слава на своя създател и огромна наслада на милионите си читатели.

Към началото