Естетическите измерения на природата в Ботевото творчество

Поезията на гениите от историята ни респектираме. Ботевата поезия се фокусира върху малък човек, който тръгва самоуверено. Но едва прекрачил, спира смутен и с всяка нова крачка пространството се разширява. Първоначалната измамна тишина ни хвърля като вихър в забравеното и незабравимото.

В художественото пространство на Ботевото творчество повторяемо битуват поредица понятия – отечество, любов-омраза, борба, живот-смърт, свобода-робство. Подвигът на единиците е изведен не само до общонационалното, но и до общочовешкото. В Ботевата поетическа интерпретация на подвига с изумително въображение се вписва и природата. Наред с великото лаконично обобщение: „Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира“, точно чрез образи и картини от природата Ботев вдъхва на конкретно-историческото не само общочовешко, но и едно „космическо“ внушение. Ботевият поглед към природата е твърде разнообразен. Категорично липсва едно – „пейзажното“.

При Ботев природата е неотделима от цялостния революционен, философски и емоционален нерв на творчеството и на личността, от обсебилата съществуването цел – борбата за свобода. Още в първите поетически творби срещаме единични природни образи, най-вече с метафоричен акцент: „мойта младост слана попари“ („Майце си“); „душата ми в огън тлее“ („Към брата си“). Ролята на природата все повече се разширява: „цветя в градина“, „бръшлян и здравец“, „по скали и по орляци“, „в земята, майко, черната“ („На прощаване“); „Горо, горо, майко мила“, „дорде слънце в светът гледа: / дорде птичка в тебе пее“ („Пристанала“).

В същото време обаче природата придобива твърде своеобразен естетически живот. В „До моето първо либе“ природната картина се откроява като метафорично-експресивен образ на революцията. В общата симфония на стиховете всеки компонент е зареден с трагичен драматизъм. Неконкретизираното „там“ при четирикратното повторение е детайлизирано с метафорично одухотворени образи: „Там… там буря кърши клонове…, зинали са страшни долове / и пищи в тях зърно от свинец.“ В съприкосновение с природата особено силно се развихря с романтичното светоусещане на Ботев. Той е „канонизиран“ като „романтична изключителност“ в единството на личност, подвиг, стихове. Романтизъм облъхва цялата му поезия – не само „До моето първо либе“, „Хайдути“, „На прощаване“.

Единствено в произведението „Хаджи Димитър“ природата присъства едновременно могъщо внушителна и близка. Тя е обединителното звено между различните художествени пластове – реалност, документалност на фактите, митология, прозрение. Тук природата не е представена чрез отделните детайли. В Ботевата лирика мотивът за безсмъртието на бореца се извисява до идеята за възстановяване на всеобщата хармония. Изведена в сферата на безсмъртието, драмата на бореца за свобода приема мащабни измерения.

Композиционно творбата се разгръща в интервала на едно денонощие. Рамкира  я един космичен образ в началото: „слънцето спряно сърдито пече“, във финала: „слънцето пак пече ли пече“. Поетът съзнателно се придържа към вековно утвърдените народно-песенни художествени похвати, например: трикратните повторения „Балкана“, „слънце“, постоянните словосъчетания като – „лютата рана“ и съвършения лиризъм на митологичната нощна феерия „трева зелена“, „вода студена“.

Ботев е създал такива стихове, които дори времето не може да унищожи. „Настане вечер“ – това лаконично обобщение въвежда към седма строфа на творбата, един от върховете на националната ни поезия. Отделно, съвсем кратки зрителни и слухови картини го конкретизират – „месец изгрее, / звезди обсипят сводът небесен, / гора зашуми, вятър повее“. Специфичната глаголна форма създава особено звучене – сегашното време на свършения вид на глаголите, време, което по принцип не е самостоятелно. Лаконичните картини отвеждат към заключителния финал – „Балканът пее хайдушка песен“.

В „Обесването на Васил Левски“ обаче чувството е много по-различно  от това в „Хаджи Димитър“. „Обесването на Васил Левски“ е поетическа трагедия, а не героическа балада. Тук природният мотив следва водещата линия – „майка-родина“. Появата на гарвана с неговото злокобно, мистично присъствие в световната литература, при Ботев е по-скоро народно-песенно влияние: „Гарван грачи во гора зелена.“ Този мотив играе много голяма роля в цялостното звучене на творбата и до голяма степен определя звукозаписната гама с натрапчивото повторение на „г“ (14 пъти) и „р“ (24 пъти). Алитерациите „гарванът грачи грозно, зловещо, / псета и вълци вият в полето“, асонансите „зимата пее свойта зла есен“ озвучават апокалиптичната картина, която наелектризира до краен предел емоционална нерв.

И в това стихотворение, както в „Хаджи Димитър“, Христо Ботев обгръща природата в неотделимото й единство. Тя е своеобразен космически декор, жив участник в народната съдба. Невидими, но сходни нишки свързват хора, птици и животни.

В световната поезия това, че природата впечатлява не с присъствието си, го възприемаме като напълно закономерно. В публицистиката обаче въздейства самото присъствие на природни образи. В Ботевата проза ги срещаме често. Емоционално заредени, смислово натоварени, те се открояват като специфична стилистическа особеност. От една страна, Ботев извежда поведението на отделната личност в национално-обществен контекст, а от друга страна – многото природни образи в Ботевите статии и фейлетони издават характерни черти от тогавашния живот на българина.

Ботевата проза е рязко пряма, с неудържимо гневни проливи тя до осветлява образа на националния и световен феномен Христо Ботев. Наравно с поезията тя отразява художествените и философско-революционните идеи, романтично неудържимия темперамент на една от най-неповторимите са неотделими от цялостното му присъствие в онази епоха. Те имат ореолно присъствие и днес, и завинаги.

Творби като „Смешен плач“, „Политическа зима“, „Народът вчера, днес и утре“ изненадват със своя драматично напрегнат ритъм, с блясъка на иронията, с унищожителния прицел на сатирата, често преливаща в сарказъм, с мисловната зрялост, с композиционно проблемната си организация. И най-съвършената лирика често е плод на крехка мъдрост, докато публицистиката предполага натрупани житейски впечатления, размах в логическия синтез на явленията. Публицистът Ботев майсторски успява да отрази актуални обществени и политически явления.

В публицистиката си Ботев често използва природни образи като определения. В Ботевата сатира звучи също и болката от разочарованието.

Най-многобройни паралели с природни явления и образи откриваме в „Политическа зима“. Зимата е много студена, дълга и вероятно е оказала влияние при избора на заглавието и на описаната ситуация в творбата. Бунтар по дух, философия и житейски път, Ботев категорично отхвърля всички разновидности на просветителската идея. С кипящ сарказъм и бляскаво остроумие той осмива апатията сред емиграцията. Редуват се съпоставки с конкретни личности и събития у нас и в Европа. Още заглавието „Политическа зима“ е ярко метафорично определение на тогавашния момент в България и недвусмислено издава Ботевата оценка. Чувството варира от убийствена ирония до непримирим гняв: „Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим.“; „животни ли сме ние…“; „…как вият вълците…“; „Зимата се свърши и нощта се измина.“ Природните образи се вливат с битови детайли.

Ботев винаги е вярвал, че „ще дойде лятото на науката и цивилизацията“. Неговата увереност струи в статията „Народът вчера, днес и утре“.

Трайното ярко образно присъствие на природата не само е стилистичен похват. То е дълбоко свързано с цялостното светоусещане с романтичните полети на духа, в други – с дълбоката връзка с народния живот и земята, с фолклорното наследство.

Към началото