Христо Ботев – „До моето първо либе“: „Запей или млъкни, махни се!“

Човек е роден на този свят, за да обича и да бъде обичан. Ежедневните му тревоги включват замисъл за мястото на любовта в човешкото съществуване, дали любовта между мъжа и жената е ценност, която осмисля изцяло живота на индивида, дали е достатъчна само споделената любов. Обичта е духовно безсмъртие. Обаче има хора, на които личната любов не им е достатъчна. Тези хора са завладени от нещо друго – друга любов, която ги довежда до вечността и до истинското безсмъртие.

Множество музикални и художествени творби са посветени на любовното чувство, но най-изразителни са любовните стихове. Няма поет, който да не се е вдъхновявал от това свят и съкровено чувство – любовта. Българската антология е обемна и поетично-съкровена. Много са лиричните певци, възпели и прославили това нежно, красиво и вдъхновяващо чувство. Те намират дори смъртта си в името на любовта. Всяко тяхно действие е свързано с любов.

Художественият свят на Ботевата поезия изгражда непознати за неговото време представи и образи за човека и света. Революционната дейност и новите естетически прозрения, до които достига поетът, налагат ново схващане и за старите традиционни ценности. Ботевата лирика разкрива други състояния на лирическия Аз, които са непознати до момента.

Ботев се съсредоточава върху някои основни въпроси, дълбоко касаещи го – дали може любовта като ценност да изчерпи човешката екзистенция; кой и какво би могло да измести любовта. Отговорът на тези въпроси откриваме в Ботевото единствено стихотворение, посветено на любовта – „До моето първо либе“. Тази драматична творба се очертава под формата на изповед на любовната съдба на автора. Христо Ботев представя любовта като идеал на човека и за неговата свобода. Главният сблъсък във възрожденското време е сблъсъкът между робството и свободата, но в стиховете на Ботев те са представени като мярка за човешкото съществуване. За поета те определят избора в поведението на лирическия Аз. Изживяването на чувството на любовта не носи радост на героя, защото неговата душа търси друга обич. Копнежът по човешка топлота и разбиране е преосмислен. Чувствата на българина са в разрез с обстановката и времето, в което живее.

Литературата на българското Възраждане интерпретира темата за любовта най-вече в нейните патриархални граници. Любовта се свързва изцяло с представата за дома като най-голямата опора на човека.

И до ден днешен не знаем отговора на въпроса – на кого е посветено стихотворението „До моето първо либе“. Девойката „с глас чуден“, която вдъхновява Ботев да изпее тази „песен любовна“ е неизвестна. Много се спори коя е тя, но еднозначен отговор няма. Още в началото на творбата лирическият Аз отказва да приеме сигурността и подредеността на патриархалния народ, защото завладяното му от „скръб дълбока“ сърце вече не се вълнува от личното си щастие, не и от „онези полуди“, а от плача на сиромасите, от ека на вековните бури, които:

„…нареждат дума по дума –

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!“

Осъзнал своя патриотичен дълг, лирическият герой категорично отхвърля робските вериги на любовта:

„…роб бях тогаз – вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!“,

Също и робството като даденост:

„..запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сирота вдовица

и как теглят без дом дечица!“

На фона на тази робска действителност няма място за „песните любовни“. За него те вече остават „отровни“, а „песента на гората“ абсолютно успява да заглуши чувството на любовта на автора.

Лирическият Аз приема любовното чувство към либето като емблема на несвобода и робство. То не може да осмисли копнежите на една свободолюбива душа, която не се примирява с „теглилата“ на рода си.

Човешкото страдание е породило у него друга, нова любов. Лирическият Аз изисква от любимата девойка новоразбиране, тласка я към съпричастие: „Запей и ти песен такава…“; „Запей, или млъкни, махни се!

Творбата е построена като обръщение към либето. Тя създава очакване за диалог – за съгласие или несъгласие на любимата с героя. Пред нея се очертават две алтернативи: едната е да изостави мечтите си за дом и семейно щастие, а другата – да прегърне идеята за борба на своя любим и да сподели съдбата му. За лирическия Аз на Ботев изборът е категорично ясен. А мълчанието на либето сякаш „съзнателно е търсено“, за да се почувства различието между двамата. Поетът решително отхвърля традиционното разбиране за любовта с употребата на метонимията „песен любовна“ и с  императивните форми за глаголите: „остави“, „забрави“, „млъкни“, „махни“, „махни се“.

Образът на любимата жена не е конкретизиран физически. Сякаш  тя е видение, което покорява с младостта, очарованието и своя глас. Това видение обаче е „омагьоса“ лирическия Аз и властва с красотата си над него. По този начин, любимата жена превръща лирическия Аз в роб на любовта. Продължавайки традицията на фолклорната стилистика, за Ботев либето е „мило, хубаво“. Той нежно я назовава с обръщението „изгоро“. Ботев успява да загатне за нейната индивидуалност единствено с гласа й: „Ти имаш глас чуден – млада си“. Традиционните знаци на любовта – погледът, въздишката, усмивката – избледняват. Народното страдание налага друга любов – битова, любов към дълга, рода, народа, към идеала. Разговорът с либето под формата на монолог се превръща в революционен призив, не по-малко страстен от любовния копнеж. Лирическият герой е направил вече своя избор с други ценности. Личната любов е немислима за героя, защото тя принизява човешкото му достойнство. Тази любов обаче може да стане част от голямата любов към народа и свободата. Лирическият герой е категоричен, че любимата трябва да стане негова  духовна спътница или да се махне от пътя му, защото:

„Сърце ми веч трепти – ще хвръкне

ще хвръкне, изгоро, – свести се!“

Едва сдържаната емоция измества горчивите нотки на робското ежедневие. Чува се гърмежът и тътенът на бурята, която ще разруши света. Робският свят очаква този, който ще превърне словото в действие, стиховете в дело, за да възтържествуват свободата и справедливостта. Лирическият Аз и поетът са готови да дадат живота си за отечеството.

В борбата, където „земя гърми и тътне“, „буря кърши клонове, / а сабя ги свива на венец…“, Ботевият лирически герой намира себе си и своя истински дом. В този свободен дом той ще приюти смъртта:

„… и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!“

Тази смърт  е представена като опияняваща със своя трясък. Тя успява да увлече с усмивка героя и той да я приеме като желана и дълго чакана спътница.

В последната строфа отново се явява мотивът за песента, около който се изгражда целият поетичен текст. След „песен любовна“ и „песента на гората“ във финала зазвучава героичната песен на героя, в която героят ще пее за „що любя и що милея“. Това е песен за любовта и сбъдване на мечтите. Тя е откровение и завет.

В стихотворението „До моето първо либеБотев започва темата за любовта и преминава през нейната възможност за съществуване в оковите на робското живеене, решава проблема за човешкия избор и за намирането на смисъла на човешкото съществуване, за духовното пространство. Творбата изгражда представата за диалог, осмислящ същността на ценностните измерения на любовта, но всъщност е диалог за избора на човешко поведение. Любовта подлага на изпитание ценностите на личното живеене и извисява нови и по-високи ценности. Поетът търси мястото на любовта в човешкото съществуване, която може да се опази като част от другите, по-възвишените ценности. Ботев тръгва от любовта между мъжа и жената, за да открие общочовешките въпроси за смисъла на човешкото съществуване.

От кораба „Радецки“ войводата Христо Ботев изпраща своето съкровено и интимно писмо до жена си: „Венето, знай, после отечеството си най-много съм обичал тебе“. Това признание, като и стиховете на „До моето първо либе“ потвърждават истината, че човек е роден на този свят, за да обича и да бъде обичан. Но поета-революционер Ботев успява да съчетае любовта към любимата си и любовта към родината си по необикновен и изключителен начин. Съчетаването на двете любови изпълва живота и душата на Христо Ботев и се превръща в духовно безсмъртие.

Към началото