Иван Вазов и България

В края на живота си емблематичният творец Иван Вазов пише и издава лирически сборник „Люляка ми замириса“ (1919г.). В него за последен път зазвучава гласът на равносметката – овладян, трезв, без еуфория, без резки интонации и явна помпозност. Това е глас на съзнанието за изпълнената житейска-творческа мисия:

Българийо, аз всичко тебе дадох,

душа, сърце, любов, зари небесни,

от теб приети, върнах ти ги в песни.“

Бихме могли да поставим тези стихове като мото на цялостното Вазово литературно творчество. Тези стихове са заключението на един многократно повтарящ се лайтмотив в жанровото и тематично и богато Вазово творчество. „Свидетел бях на всичките съдбини, / що щедро преживя народа мой“ – признава поетът и нарича себе си „жива история“. Това обаче не е някаква лирическа метафора, а истината за един живот и едно обемно художествено наследство, посветено на България. Съзнанието на поета излъчва вътрешно самочувствие, духовно удовлетворение – авторът е изпълнил категорично предназначението си на творец. Мисълта на народния поет е спокойна и той е абсолютно уверен в себе си, трезво преценява изминатия път и мястото, което той заема в България:

На теб, Българийо свещена, / покланям песни си сега.“ („На България“);

Сърце ми знай фа тупа и копней… / но то най-страстно чувства, трепти / с сърцето на България.“ („Под нашето небе“);

Но, родино, за тебе бях! / Ти цяла беше в песента ми..“ („Недопета песен“).

За Иван Вазов може да кажем, че е велик всеотдаен художник, житиеписец на България и нейните съдбини. Вазовата представя пред нас великите Паисий, Левски, Бенковски – такива, каквито са във Вазовата „Епопея на забравените“. Но ние виждаме също и цялата Вазова съвременност, както ни я представя той. Стиховете и прозата на Вазов взаимно се допълват в мащабната рамка на народния живот, макар че са писани в различни години. Авторът умело преплита „великото и смешното“ и възвишеното и грозното. В разнообразието на художествения персонаж се открояват личните, обществените и национално-психологическите промени. Сякаш попадаме в богат, многолюден театрален спектакъл, който следва хронологично историята на България. Най-ярките гласове на многобройните Вазови герои са чорбаджи Марко, чорбаджи Мичо, Странджата, Иванчо Йотата, хаджи Смион и още много други. Те притежават индивидуална неповторимост, визуална колоритност и пазят завинаги непокътнато своето място в нашето минало.

Вазовата поезия е импулсивна емоционална реакция на нашите преломни съдбини, на всички мигове от народното битие. Като творец той неотстъпно следва една подчертано обществено патриотична линия. Вазов не е теоретик, а белетрист и драматург с ясно съзнание за своята мисия и своето място в живота на нацията. Вазов е успял да защити естетическата си платформа в редица свои стихотворения:

Пей за мъка всечовешка, жива,

пей за сълзи, за борби и нужди –

скръб душа ти с общата да слива.“

Вазов е живописец, който създава много човешки образи, различни по духовност, нрав, физика и  участ. По този начин Вазов ни потапя в пъстроцветната картина на България преди и след Освобождението ни.

Цялото творчество на Иван Вазов е огледало на България. Той описва страната ни като благородна, великодушна, героична и жестока.

Под заглавието на повестта „Чичовци“ Вазов описва цялото си творчество: „Галерия от типове и нрави български в турско време.“ В образи и картини Вазов претворява променящата се съдба на българския народ. Чрез съвкупността на всички портрети се очертава един общ образ на нацията.

В цялото си творчество (особено в „Под игото“, „Пиянството на един народ“ и „Немили-недраги“) Вазов остава верен на реалността и следва историята. Но спадът в поезията е драстичен. След кулминацията на еуфорията идва стъписването. Вазов пренася читателите си от героично-романтичните години на националноосвободителните борби в Следосвобожденската епоха.

При Вазов няма измислица или фалш. Художествената измислица в поезията му е толкова близо до реално възможното, до това, което се повтаря и в което се оглежда и обликът на времето, и това, което се повтаря през всички времена. Създал богатството на жанровете в националната ни литература, Вазов събужда у читателите си вечен носталгичен трепет – присъстваме в домовете на нашите деди, взираме се в облеклото им, в лицата им, вслушваме се в думите им. Тези наши деди са като живи хора, които ни съпътстват и днес. Те ще ни съпътстват винаги. Времената се менят, а доброто и лошото се повтарят, твърде сходни по същност.

В романите, повестите, разказите, в драматичните творби и стиховете на Вазов звучи по-силно или по-кратко един въпрос – „Къде отива България?“ В днешни времена ние, човеците, се самоуспокояваме като си отговаряме на въпроса по следния начин: „На където отива целият наш земен свят.“ В това общо, минало и съвременно общество звучи Вазовото слово, неговата вяра в неунищожимите нравствени ценности, в доброто и българското.

Към началото