Конфликтът между човешкия и социалния дълг в „Антигона“ от Софокъл

Едно от най-великите събития за древния свят е победата на елинските полиси, начело с Атина, над персите при Саламин. Тя свързва и трите големи имена на античния театър. Есхил участва в битката, Софокъл е в Хора на ефебите, прославящ събитието, а Еврепид се ражда в същата година. Съдбите и на тримата продължават да бъдат свързани и през следващите десетилетия. Древните гърци се обединяват родово или според местоживеенето и съгласието си да бъдат управлявани от даден василевс (цар). Държавната организация обаче изисква подчинение на еднакви закони, признаване на единна сила за управляваща в лицето на държавния глава, зачитане на държавните интереси и на владетеля като представител на всички. В историята остава личностното желание за каквото и да било – слава или независимост. Родовите закони избледняват и отстъпват пред държавните.

Този период от общественото развитие на Елада е исторически прогресивен, обединяващ и засилващ ролята на мнозинството, но антитрадиционен и отричащ личността. Именно на него е посветена трагедията „Антигона“, която е изградена на основата на ясния конфликт между личността и родовите традиции, от една страна, и на стремежа да се наложи единната воля на държавата в лицето на ръководещия – от друга страна. Сложността на избора за публиката от времето на Софокъл идва от липсата на ясно разграничение между доброто и злото в класическия смисъл на всяка една от тези противоположни категории. Новото водещо напред мислене на обществово е представено чрез образа на Креон. Той е самовлюбен, егоистичен и безскрупулен човек. А остарялото, родово ограничено и задържащо общественото развитие начало е изразено и защитено с думите на обаятелната и саможертвена Антигона. Това разминаване кара публиката да размисля над сложната дилема и да стигне до изводи за принципни положения, за ролята на личността, традициите, законните и общочовешките ценности.

Креон е държавник, затова за него личните чувства трябва да отстъпват пред целесъобразността. И в този смисъл гибелта на племенника му Полиник е полезна и дори получителна. Тя е полезна като пример, който не бива да бъде следван, и поучителна като назидание за всички, които не се подчиняват на държавните закони. Затова Креон толкова дълго продължава своеобразното обучение на своите поданици за важността на държавните пред личните интереси:

А също  озни, който предпочита

приятеля си пред своя роден край,

негодник е пред моите очи.“

Креон е ясен и лесно разбираем с очевидни приоритети: общото, държавното и полезното. За него няма съмнения, няма колебания. Владетелят оправдава своите действия с едно – ползата за държавата:

Не ще приемем за приятел никога

врага на своя град, защото зная аз,

че той, градът, спасява и не плува ли

щастливо той, намираме приятели.

И ще въздигна Тива с тези правила.

Сега във връзка с туй издадох заповед

за синовете на Едип до всички ви.“

На хората, действащи според него против държавата, Креон е готов да наложи най-жестоки наказания. И в този опит да устрои държавността той постепенно възприема себе си като единствено олицетворение на държавата. Затова той възприема всякакви несъгласия и противопоставяния на неговото мнение за антидържавни прояви. В заслепението и самоувереността си Креон достига до откровено абсолютистки идеи. Още по-самоуверен става, когато вижда как всички му се подчиняват:

Как, нима градът не е

на онзи, който има власт над него?

Държавният глава, щом е избран,

за всяко нещо трябва да се слуша:

в голямо, в малко, в право и неправо.“

Креон е типичен образ на опиянен от властта човек, забравил принципите на обществото и приел себе си за изразител на държавността. Неговите мисли и идеи уж са верни, но в изявите му се оказват антихуманни и дори противообществени. Защото той забравя едно – държавата се гради от хората и за хората, законите са от народа и за народа, властта е винаги временна, докато историята е единствената съдница пред очите на поколенията. Именно тази самоидентификация и абсолютизирането на връзката личност-власт погубват Креон.

На другия полюс е Антигона. Девойката е фанатично вярна на рода, на традицията, на миналото. За нея справедливостта не дава правото на човек да лъже ближния си. Антиогна смята, че всеки е длъжен да почита своя род – без дори да прави опит да оценява дали близките му са сторили добро или зло. Понятията за истина, патриотизъм и дълг за нея са свързани само и единствено с рода. При нея държавата не играе важна роля. Тя е общество от граждани – равни по права и задължения, докато в рода винаги е имало йерархия, строгост на взаимоотношенията и незаменяемост на всеки негов член.

Водещата черта в характера на Антигона е силата на нейната воля. Тя не разсъждава кое поведение е правилно и кое неправилно  – за нея е важно да изпълни стриктно своя дълг към рода. Тя счита, че дългът не подлежи на обсъждане и изисква непреклословна вярност към близките от семейството и рода. Също както и Креон, Антигона не се съмнява в правилното на извършваното от нея. Чувствайки се уверена в личната си правота, тя смело хвърля в лицето на държавника (а и неин вуйчо) думите:

Рода си да почиташ не е срам.

Защо толкова още чакаш? О, как са

противни твоите думи…“

Антигона върви съзнателно към смъртта и съжалява не за случилото се, а за младостта си. В своето съзнание тя не е извършила никаква постъпка – единият брат е почетен всенародно като защитник на Тива, а другият – само от сестра си, защото се е провинил пред останалите. Участта на душите им в отвъдното обаче трябва да бъде еднаква. В думите й има изконна и непоклатима пред промените философия:

Законите в Аида са за всички.“

Антигона е убедена в правотата на родовите поверия, според които различията между хората на този свят изчезват след смъртта. В царството на Аида всички герои и врагове, богати и бедни, силни и слаби, са равни.

Конфликтът се заражда още в пролога и се задълбочава в диалога между Антигона и Исмена. По-късно на сцената излиза Креон и изричайки привидно правилните слова за родината и предателите, налага твърдо своето виждане за наказанието на Едиповия син. Кулминацията в трагедията е словестният двубой между Антигона и Креон, но напрежението продължава до последната сцена. Антигона спечелва морална победа, но историческата все пак си остава за Креон. Ходът на човешкото развитие върви напред, държавата налага своите закони, а родът постепенно остава на заден план.

Важна роля в конфликта между двамата герои играе Хорът. Той е събирателен образ, изразяващ общественото мнение. В неговите слова се преплитат реализъм, скептицизъм, откровен страх пред силата, а в отделни моменти дори подмазвачество пред властта. Хорът признава правилността на възгледите на Антигона едва когато нейната съдба е решена, но наред с това не престава да подкрепя и законите, отнасящи се до сигурността на държавата. Понякога Хорът се възхищава на георинята, друг път – искрено я съжалява, но в крайна сметка се страхува да й съчувства открито. Хорът откровено се подчинява на волята на господаря:

С каквито

искаш ти закони управлявай

и живите, и мъртвите си поданици.“

Креон си присвоява божествени привилегии. Софокъл поставя и ред други проблеми – не само за приоритета на рода или държавата, а и за отговорността на гражданина, за гражданското поведение, за избора между дълг към обществото и традиционни задължения, за силата да се устои на властта. Явна е идеята за единствео между закони, хора и традиция.

Топлотата, с която Софокъл пресъздава образа на Антигона, издава неговото отношение към героинята. Още повече, той противопоставя на крехката девойка един самовлюбен властник и ограничен деспот, предопределяйки по такъв начин и зрителското отношение. Софокъл усложнява задачата на читателя или зрителя, защото разширява аргументацията за избора – личен и обществен, което е толкова актуално и проблемно и днес, колкото е било и в древността.

Към началото