Копнежът по родното на лирическия герой в стихотворението „Скрити вопли“ от Димчо Дебелянов

В основата на елегията „Скрити вопли“ Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Творбата се приема като въображаемо завръщане в родния дом и лична авторска изповед.

Копнежът по родното е пресъздаден в душевни състояния и преживявания, болезнен размисъл и образни средства. Домът присъства в пространството на родното чрез ключови думи – бащината къща и нейния праг с двора, със „стаята позната“ и „старата икона“. Присъства и символно – с иконописното присъствие на майката.

Лирическият Аз се слива с поета и става лирически говорител, който изживява мечтата си по спокойствието и хармонията в родния дом, бунтуващи в детските му спомени. Поетът не се стреми към външни ефекти. Спокойствието и хармонията не са само елементи на обстановката. Лирическият герой копнее да се потопи в техните живи води:

„Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.“

Още тези първи стихове омайват оттеглянето на светлината и настъпването на нощта. Одухотвореният образ на нощта подготвя майката за срещата със своя син – „печален странник“. Този образ става близък чрез израза, в който се повтаря прилагателното „тих“ – „тихи пазви тиха нощ разгръща“.

Вечерта смирено гасне“ – това смирение преминава през следващите стихове и определя „печален странник“ – отделянето от родния дом, прекъсването на родовите корени. Бащиното огнище съхранява родовите ценности като води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Пътят на героя минава през „тихия двор с белоцветните вишни“ и стига до къщния праг – един от символните образи. Авторът намира за най-подходящо място за срещата на майката и сина. В този поетичен момент навлиза и мотивът на желаното завръщане.

Елегично е пожеланието на лирическия Аз към себе си и своята душа, печално странстваща из пространството на родното.

„Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…“

Тези трогателни слова са сред най-силните и най-съкровените текстове в българската поезия. Срещат се изстрадала майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Чрез подтекстовите съпоставяния на „старата“ майка и „старата икона“, авторът идеализира майката и превръща бащиния дом в храм. Надеждата угасва, споменът чезне  и остава само копнежът по родното – като порив на невъзможно завръщане.

Всичко в елегията е пречупено през душата на един нежен лирик. В нейното творческо поле се мярват споменно сливащи се образи на „майка и родина“.

Към началото