Лицемерието и лековерието – неразделна двойка в комедията „Тартюф“ от Молиер

КомедиятаТартюф“ на Молиер представлява философията на скритата безнравственост и негативното й въздействие върху обществото. Това произведение е насочено срещу всички „фалшификатори на благочестието“, както самия Молиер ги нарича. В случая художественото оръжие е силата на разума. В конфликта между добродушност и измамна почтеност е заложено противодействието срещу философията на мнимата набожност, представена в образа на Тартюф.

Основата тема на комедията е изобличаването на лицемерието, подлостта, измамничеството, алчността и предателството. С тези човешки пороци неизменно вървят лековерието и безкритичността, които създават условия за разпространението на фалша и двуличието.

Още в първото действие на творбата се въвежда образът на Тартюф. Читателят добива представа за характера на главния герой чрез свадите и споровете, които предизвиква дори само споменаването на името му. Още, читателят се запознава с мненията и гледните точки относно лицемерието и набожността на „светия човек“. В експозицията са откроени двете враждуващи страни по отношение на главния герой. От едната страна са заслепените от „чара“ му – госпожа Пернел и синът й Оргон, а от другата – свободомислещите герои Дорина, Елмира, Клеант и Дамис. Оригинално е хрумването на автора първоначално да представи героите през погледа на госпожа Пернел. Майката на Оргон грубо и невъздържано напада всички членове от семейството на сина си, като раздава оценки за поведението им. Тя осъжда жизнелюбието, свободомислието, прямотата на разумните герои в комедията. На непристойното, според нея, поведение тя противопоставя „благочестието“ на Тартюф. Заслепена от привидната набожност на натрапника, от омайните му думи, убедена в неговия висок морал и извисеност над греховността, тя смята, че той има право да бъде съдник и съветник на другите. Дори си „залага главата“, че „Тартюф е свят“. Трагикомичното при госпожа Пернел е, че тя се отнася скептично към всичко и отдава прекалено много значение на общественото мнение.

Разумът, олицетворен в героите Клеант, Елмира и Дорина, разкрива фалша в проповедите и поведението на Тартюф. Членовете на Оргоновото семейство и прислужницата Дорина го възприемат като самозабравил се натрапник. Те са възмутени от господарското му самочувствие, което е в контраст с набожната смиреност, която вижда заблудената госпожа Пернел. Най-краткото и точно определение за Тартюф дава Дорина: „Безбожен лицемер под маската се крие.“ (I ден, I сцена)

Както темата за набожното лицемерие, така и темата за заслепението е пряко назована от прислужницата: „Да, той е заслепен“, казва тя за Оргон. Лековерният домакин се радва на неблагопристойното поведение на своя гост, възприема наглостта му като загриженост, лицемерието му като състрадателност и милостивост. Така неканеният гост получава изключително доверие и внимание. По този начин той се стимулира да злоупотребява с оказаното му гостоприемство. Съществена промяна настъпва у Оргон след сближаването му с мнимия светец – той е станал „просто луд“, отчуждава се от близките си и стига до крайности – първо на думи, а после и в делата си:

той [Тартюф] земната любов

изтръгна от душата ми

– И да измрат сега децата ми. Жена ми,

за мен не би било туй никаква беда.“ (I ден, 5 сцена)

Заблудата добива застрашаващи размери. Под въздействието на Тартюф, от добър съпруг и баща, Оргон се превръща във враг на собственото си семейството. Интересува се само то своя довереник, не се вслушва в разумните доводи на Клеант и Дорина.

При появата си на сцената (III ден, 2 сцена) Тартюф потвърждава предварително създадената у читателя представа. Още с първата си реплика: „Сложете бича там до ризата корава“, той бърза да покаже мнимото си благочестие. Чрез високопарните си думи, пропити с лицемерие, Тартюф иска да внуши своето пренебрежение към плътските страсти, но в същото време поведението му показва точно обратното – неговата пристрастеност към земните удоволствия. В III ден, 3 сцена се проявява пълната липса на морал у Тартюф, който най-безцеремонно ухажва Елмира, съпругата на своя доброжелател. В момента, когато наивният домакин го сватосва за дъщеря си, лицемерът се опитва да съблазни съпругата му. С хитроумие и ласкателство, а където е възможно и със заплахи, интриги и подлости, Тартюф оплита в мрежите си само онези, които са изпаднали във властта на църковните заблуди и са омагьосани от големите думи и показната добродетел.

В лицето на главния герой Молиер дава характеристика на епохата – до слава, богатство и власт достигнат хора, които умеят престорено да въздишат и под скромната си външност да прикрият пороците си. За да постигне целите си, Тартюф хвърля в действие най-възвишените си принципи. Това, което за другите е греховно, за него е оправдано с волята божия:

Нетленната любов, що свързва ни с небето,

пред земните неща не  спира ни сърцето…“ (III ден, 3 сцена)

Връхна точка на артистичното превъплъщение на аморалния лицемер и на заселението на Оргон е сцената с изгонването на Дамис (III ден, 6 сцена). Гневното възмущение на Дамис, породено от скандалното любовно обяснение на Тартюф към Елмира, неочаквано бързо е неутрализирането от ловкия оратор. Пред Оргон Тартюф се обявява за засегнат невинен и се „саморазобличава“. Парадоксалното е, че всяка дума от тази самооценка е вярна, но звучи като несправедливо обвинение от страна на зложелателите му. Вместо да осъзнае заблудата си и да види истинското лице на Тартюф, Оргон извършва престъпление срещу семейството си – изгонва сина си и предоставя имуществото с на наглия измамник. Оказва се, че лицемерието и лековерието са еднакво опасни и сблъсъкът между низостта и честността завършва с тържество на порока. Героите, противници на злодея, разбират, че трябва да  му устроят капан, както той е уловил в своите мрежи Оргон.

Самата природа на изобличения е такава, че Оргон не се признава лесно за победен. Извоювал пълното доверие на своя домакин, той злоупотребява с него и иска да присвои имота му. И правото, и законът са на негова страна. Оргон доброволно и документирано е направил Тартюф свой наследник. Закоравелият злодей се чувства победител и цинично се надсмива над своя благодетел:

Да, помощта во аз без друго съм признал,

но най-пръв е за мен дълга към моя крал.“ (V ден, 7 сцена)

Дългът му към краля повелява да изобличи Оргон като престъпник, укриващ бунтовнически документи. Конфликтът изглежда неразрешим. Заради наивните грешки на Оргон семейството му трябва да остане на улицата, а той да отиде в затвора. И точно когато става ясно колко трагични са нещата, Молиер дава „кралска виза“ в развръзката на комедията: произволността на монарха и неговата намеса спасяват семейството и наказват мошеника.

Образите на Тартюф и Оргон са контрастни. Те са носители на определен тип характер, в който доминира една черта. Те са личности, завладени от една страст, която е проява на тяхната неразумност. Читателите и зрителите ги възприемат като сдвоени персонажи, защото единият е немислим без другия. Голямата заблуда, породена от лековерието, е благодатна почва, върху която избуяват лицемерието и измамата.

Комедията „Тартюф“ целенасочено разобличава и отрича двойствения морал на лицемерието и подлага на присмех заслепението, защото вредите, които причиняват, „са истинска верига – изляла би от тях една дебела книга.“ (V ден, 7 сцена)

Към началото