„Луната, старата змия, съблича…“ – Гео Милев

Гео Милев е представител, изразител и основен защитник на модернизма в българската литература. Неговите лирически творби са с експресионистично звучене и са основани на принципа на крайната асоциация. В стихосбирката „Жестокият пръстен“ намира израз една поетика на граничността между символизма, който отмира като традиция, и експресионизма, който тепърва се разгръща.

Мотивът за себе изследването, за търсенето на собствения Аз е основен за стихотворението „Луната, старата змия, съблича…“. Лирическият герой тук се лута из лабиринта на съзнанието и подсъзнанието, които се разграничават едно от друго и отново се сливат, за да разкрият пред него основите на модерната душа. Трагедията на модерния човек е, че не може да намери крайна, неопровержима истина, която е ключът към разбирането и овладяването на вътрешния му свят и на външния.

Въпреки че лирическата творба е единна в своя замисъл и значение, тя може условно да бъде разделена на две части. Първата изследва вътрешната проекция на външния свят, а втората – лабиринта на модерната душа. Външната реалност за субекта е ясно очертана като враждебна, пълна с неизвестност и страх. Витае усещане за разложение и смърт, внушено и чрез символиката на зеления и черния цвят. Истинският обект за изследване на лирическия субект е вътрешния свят, където се намира съзидателният дух на човека, но за да стигне до него, Азът трябва да премине през представата за света-космос. Гео Милев посочва, че макар и разграничени, космос, свят и дух са едно цяло – духът на човека обхваща космоса и света, а те, от своя страна, му дават пространство за съществуване.

В стихотворението основен символ на граничността, която според поета е характерна черта на модерната душа, се явява „жестокият пръстен“ на мисълта. Така, както пръстенът е затворен кръг, без начало и без край, така и милеещия дух на човека е ограничен лабиринт „без изходи“.

В своето търсене модерният човек се сблъсква с невъзможността да обясни чрез съзнанието явления и процеси, протичащи в душата му, да разреши екзистенциалните проблеми, свързани с неговото битие. В подсъзнателното може да бъде намерен отговор на мъчителния въпрос: „О, знаеш ли де води твоят път?“, но винаги съществува страх да се надникне там, където чувства и желания не могат да бъдат управлявани. Все пак лирическият субект на стихотворението се осмелява да предприеме това пътуване към себе си, за да открие онова, което е в основите на духа му:

„Ти спираш Тук; От тук започвам Аз..“

Така започва разминаването между действителност и сън, между истина и лъжа. Същността на съня – образно-символна, накъсана, фрагментирана, създадена на базата на асоциацията – е най-подходяща за изследване на подсъзнателния пласт на човешкото съзнание. Подобно на сънно бълнуване, без явна логическа връзка и ред се лее и речта в стихотворението, насочена към асоциативната мисъл на читателя. Метафората: „Луната, старата змия, съблича / …зелената / си кожа“, внушава отърсването на модерния човек от ежедневните стереотипи, принципи, етически норми, през които не може да проникне несъзнателното.

Съзнанието притежава свой естествено вроден коректив на човешкото поведение – съвестта. Сократ я нарича „демон“ – дали защото измъчва с присъди за извършените грешки и престъпления, или защото е проявление на божественото, което води човека към съвършенство чрез корекция на постъпилите и мислите му – не може да се каже точно.

В пространството на подсъзнанието човекът също не е сам. Негов спътник не е съвестта, тъй като тя контролира поведението и мисловния свят на човека, а в областта на подсъзнателното се дава свободен израз на всички емоции и копнежи:

„Ах и кой друг – кой би

Безследността ми проследил от вън!“

(„Удари трета стража!“)

В стихотворението „Луната, старата смия, съблича..“ е проследен процесът на себе изследване – от външния свят км вътрешния, от неизвестното към разкритията, от лъжата към истината, от привидното спокойствие към страха и ужаса. Тези полюсни елементи са затворени в един непрекъснато повтарящ се цикъл. Онова, което лирическият субект търси, е духовно, а не материално познание. Но той отново се сблъсква с невъзможността за откриване на истината:

„На дъното остава черен сок и яд –

– мъчение и с него ти си кръстен!“

В произведението са вплетени образи и символи, характерни за Средновековието – луна, змия, кула, магия, демон, поличба. Те са знаци на време, което има различно магическо възприемане на света и влиза в контраст с търсенията на модерния човек. Според поета модерната душа има своето минало в Ранното средновековие, където тя се ражда сред суровата първичност на езическата душа и смиреното търпение на първите християни. Тя носи в себе си минало и бъдеще и им дава среща в настоящето, но нейна основна движеща сила е блянът по вечността.

Душата на модерния човек е затворена в безизходицата на собствените си търсения. Тя е обречена да изпитва, да вкусва страданието, което причиняват откритията на човека за самия него, без което е невъзможно да се сътвори истинският образ на вътрешния Аз.

Към началото