Любовта като живот – „Вечната“ Елисавета Багряна

Още с първите си публикации Багряна привлича вниманието и бързо завоюва своя  трибуна в българската литература. Първата стихосбирка на БагрянаВечната и святата“ излиза през 1927г. Тя съдържа възхитителни образи на любовната лирика. Тази книга е израз на любовта през погледа на една жена. Редуват се най-различни варианти на любовното чувство – от триумфа на ликуващата душа, от духовния полет и възторга до скръбта и трагизма на безвъзвратната загуба. За Елисавета Багряна любовта е велик дар от природата за всяко живо същество.

Елисавета Багряна пресъздава в стихотворението „Вечната“ образа на жената – създаваща и съхраняваща тайнството на живота. Заглавието отвежда  към мотива за прераждането на човешката същност. Настояще и бъдеще се събират в едно – в трагичната съдба  на лирическата героиня, грабната от смъртта в най-щастливия й момент – когато става майка.

Стихотворението „Вечната“ е концентрирано върху мотива, че любовта е не пресъхващ извор на живот, вечно възродително начало, велико тайнство на житейския кръговрат. За въведение в творбата е избран най-трагичният момент от земното съществуване на човека – смъртта: в случая смъртта на жената-майка, която въплъщава в себе си възродителната сила на любовта и я пренася през времето и поколенията:

„Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна…“

Книгата „Вечната и святата“ излиза по времето, когато символизмът у нас отшумява. Символистите събуждат трайно и завинаги интереса към музикалността на поетическата фраза. Багряна остава встрани от притегателната естетика и философия на символистите. Съвършено различна като светоусещане, проблематика, поглед към живота и към човешката душа. И началото на стихотворението „Вечната“ е красноречив пример за това.

Композиционно във „Вечната“ се открояват две десетстишни строфи. Първата представя наситена с трагизъм картина на смъртта, в която е изобразена мъртвата жена. Втората строфа разсейва трагизма с перспективата на бъдещето: „Но чувате ли вие писъка невинен / на рожбата й в люлката съседна? / Там нейната безсмъртна кръв е минала / и нейната душа на тоя свят отседнала.“ Редуват се конкретни и ярко метафорични образи: „душа“ и „кръв“ търсят единството на материалното и нематериалното, на вечното и временното. Скръбта и отчаянието отстъпват място на оптимизма и усещането за съдбовност. Предопределено е жената да създава и да продължава живота, както е предопределено природата да се възражда през пролетта.

В стихотворението своеобразно се преливат трите времена: минало, настояще и бъдеще. Настоящето присъства като художествена реалност. Бъдещето – като повторение на познатото от хилядолетия, носи внушение за повторяемостта на света. Поетесата търси лирично-художественото внушение за вечния житейски кръговрат. Срещата на живота и смъртта е битка, но не и поражение, а триумф на любовта, победа на самия живот. Заглавието на цялата стихосбирка „Вечната и святата“ е насока, че любовта и жената са вечни и свети, носителки на живот.

Чрез стихотворението „Вечната“ поетесата Елисавета Багряна внушава, че животът ще съществува, докато съществува и неговата създателка – жената. Живот и смърт са в непрекъсната обвързаност, те са едно цяло.

Към началото