Мигел де Сервантес – „Дон Кихот“: Пътят към свободата е себепостигането

Творбата на Мигел де СервантесДон Кихот“ е роман пародия на рицарските повествования, но в същото време и роман, който разкрива множество забравени човешки добродетели. Главният герой Алонсо Кехана е мъдрец в своята лудост. Той губи разсъдъка си от четенето на рицарски романи, но не губи своята душа. Неговият печален образ буди у читателя множество противоречиви чувства – смях, съжаление, но също така и дълбоко възхищение.

Романът на Сервантес показва как един безумец със свободен дух тръгва по пътя на справедливостта. Всъщност този луд е един безкрайно мъдър и духовно богат благородник, който е в състояние да облагороди всеки един, който се изправя пред него. Именно тази негова лудост и безкрайното му желание за свобода, щастие и справедливост, го правят достоен за уважение и възхищение човек-благородни-идалго в обществото.

В началото на романа „Дон Кихот” главният герой е обикновен идалго. Единственото, което запълва времето му, е четенето на книги, „чийто сюжет бе взет от живота на рицарите“. Той е добър и силен, но по-късно неговата мания по рицарските романи го променя напълно. Героят си изгражда един собствен свят, в който той е рицар, който има за цел да отстоява благородството за цял съвършен свят без несправедливост, който де факто остава много далеч от действителността. Без много да се замисля, добрият благородник Кехана тръгва по пътя на славата и справедливостта. Героят е напълно готов да се бори докрай, за да постигне своята съкровена мечта: „Той смяташе себе си за отговорен за цялото зло, което тежи на земята и всеки час все повече и повече расте, както му се струваше, благодарение на неговото бездействие.

Още с излизането му от своята крепост, Дон Кихот се сблъсква с жестокостта на реалния свят. Самият рицар буди смях у хората. Никой не разбира жертвоготовността и намеренията му. Неговият вътрешен свят изглежда смешен за околните. По дългия път на справедливостта смелият рицар се нуждае и от оръженосец. За такъв той избира Санчо Панса – обикновен селянин, който тръгва с Дон Кихот, подтикнат от материални подбуди. Образите и на двамата герои са напълно различни и обуславят двата типа хора – едните, които са винаги готови на всичко в името на своята цел, и другите, които са прагматични и земни по характер.

Дълъг и изпълнен с много пречки и разочарование е пътят, по който поемат Дон Кихот и Санчо Панса. Ироничното в случая е, че границите на този път не са мащабни, а са само в очертанията на страната. Дълго време Санчо Панса гледа с недоверие към своя господар и дори се опитва да му покаже реалността, да го изведе от безсмисления му въображаем свят. Неговото отношение към Дон Кихот обаче не е еднозначно. Оръженосецът осъзнава, че господарят му не е добре с ума си, но в същото време се възхищава на неговата жертвоготовност, смелост и мъдрост. По време на дългия си път те имат възможност да общуват и да се учат един от друг. В хода на събитията в сюжета на романа и двамата герои претърпяват промени в отношението си към другия. Въпреки своята лудост, на моменти Дон Кихот разсъждава като истински философ. Той учи Санчо какво представлява свободата и защо трябва всеки да я оцени и брани. Думите му звучат като философско-психологически обобщения и са в състояние да трогнат всеки един от читателите. Твърденията на Дон Кихот, че „свободата е най-скъпоценното благо, които небето е дарило на човека. Нищо друго не може да се сравни със свободата… За свободата и честта човек смело може да жертва живота си..“ са на един истински свободолюбив човек, а не на безумец, за какъвто всички околни го смятат. Самият Санчо Панса много добре разбира думите на господаря си. Докато успее да сбъдне мечтата си да стане губернатор и да има власт и пари, той осъзнава, че „всяка жаба трябва да си знае гьола“, че трябва да е там, където се чувства на мястото си: „На мен повече ми прилича сърпът, отколкото губернаторският жезъл“; „Аз съм роден гол и гол ще умра.“ Чрез своите действия Санчо Панса доказва, че той вече не е онзи човек, който тръгва с Дон Кихот само за да забогатее и да се прослави. Санчо Панса вече е един помъдрял мъж, осъзнал какво го прави щастлив и за какво си заслужава човек да живее. В това отношение е точно в този момент мъдрият Санчо наподобява на своя учител – Дон Кихот де ла Мана. Идеалът на странстващия рицар е, че човек трябва да бъде свободен и щастлив – именно затова е готов да се жертва, за да могат всички онеправдани да бъдат свободни, а ако са свободни, то ще са и щастливи, защото свободата е най-голямото щастие. Мъдрият идалго е достоен учител за всеки. Постепенно безумният Дон Кихот, който в началото на романа буди съжаление и смях, в хода на сюжетното действие се превръща в мъдрец.

На смъртното си ложе Алонсо Кехана съзнава всички свои минали постъпки. Той запазва своята доброта по време на целия роман, въпреки че преминава през етапите на разум и безумие. Връщайки се към действителността, той се връща към мъката, бедността и несъвършенството. Неговият измислен свят е олицетворение на съвършенство, където няма мъка и нищета. Алонсо Кехана е откъснат от ума си, той следва доброто си сърце, което му диктува да помага на хората и да бъде свободен. Но добрият благороден човек е такъв, благодарен на Бог, който му позволява да се измъкне от измисления си свят, в който е живял до този момент. Той искрено съжалява, че с постъпките си е навредил на хората, а е трябвало да им помага. Осъзнал своята грешка, Алонсо си признава, че виновниците за неговата лудост са рицарските романи. Дон Кихот се превръща отново в Алонсо Кехана и съзнава какво е сторил: „Аз бях безумен, сега разумът ми се върна“, „Нека моето чистосърдечно разкаяние ми върне вашето уважение.“ Той буди едновременно съжаление и възхищение от това, че е осъзнал грешките си и иска прошка от хората около него. Смъртта му натъжава всички, но вероятно най-много Санчо. Той е благодарен на Дон Кихот за всичко, което е сторил за него, и също, че му е отворил очите за истински скъпите и ценностни неща в живота. Добрият селянин изпитва мъка и тъга от загубата на своя учител, на своя идеал за подражание. Макар и в началото Санчо да смята Дон Кихот за луд, впоследствие той осъзнава, че той е мъдър и добър човек и че е пример за подражание на всеки. Благодарение на него Санчо се облагородява духовно: „Мили ми господарю – отговори Санчо, потънал в сълзи, – недей умира, за Бога, поживейте с нас по-дълго.

Романът „Дон Кихот“ е впечатляваща история за един свободолюбив безумец, който поема по пътя на съвършенството. Романът олицетворява един свят, в който всичко трябва да е идеално. Всеки, който се докосне до този свят, се облагородява и разбира стойността на нещата, които не се зачитат в реалността – именно свободата щастието и любовта към околните хора. Чрез образа на главния герой Дон Кихот всеки един от нас може да види част от самия себе си и да намери по нещо, което да научи от него. Романът на Мигел де СервантесДон Кихот” е сред световните творби, които проникват в душата на читателя и оставят следа в нея за дълго време.

Към началото