Модернизъм – образът на света като нов свят на символи

Стремежът към търсене на нов творчески израз, към преодоляване на традицията ражда ново творческо съзнание, наречено модернизъм. В началните си изяви то се свърза с натурализма през XIX век, а по-нататък, в края на XIX и началото на XX век намира друга концепция – символизъм, импресионизъм и декаданс.

В областта на поезията особено значима новаторска роля има символизмът, чийто принцип е движението, промяната. По своята същност той е сложно и противоречиво явление, характеризиращи се с навлизането в нови вътрешни светове, отворени към вечността и безкрая, даващи нови простори за духовно извисяване на човека. Символистите се опитват да изразят философския смисъл на битието чрез образи – символи, изпълнени с нова естетика  и с разностранен художествен израз. Отрицанието на съществуващата действителност е в основата на търсенето на други, скрити ценности, достъпни обаче само за избрани, за онези, които могат да проникнат отвъд завесата на грубата и покварена реалност. Поетите символисти приемат ролята на разгадаващи знаците в тази реалност и ги превеждат на скрития език, изтъкан от музика и думи.

Един от най-ярките изразители на художествени смисли на символизма е Шарл Бодлер. Като поет той налага въображението като основен елемент на творческия процес. Чрез него творецът може свободно да създава своите художествени светове, като съчетава анализ и синтез. След дълбокото проникване в същността на нещата, те се преобразуват в съставните си елементи, от които се получават нови измерения на всичко значимо като символ – цвят, форма, звук и ухание.

В стиховете на Бодлер се забелязва засилен интерес към проблемите на живота и смъртта, изведени чрез интелектуалното, философското-обобщаващото начало. В стихосбирката „Цветята на злото“ битието е като затвор: „Душа – сред самота / вдън мрачната килия на Действителността“. Човекът е дух от „мрак и светлина“ и този дух изпитва ужас от тъмницата, в която е заточен. В „Седемте старци“ се появява като акцентът образ градът, завладян докрай от покварата и разврата. Същият образ откриване и в „Епилог“:

„… пред мене се разстила градът с своя ад –

вертепи, болници, чистилища, затвори –

където всяка крайност разтваря своя цвят.“

Бягството от отвратителната реалност на града според Бодлер може да стане по пътя на съзерцанието на прекрасното – просторите на небето и морето: „Самота, тишина, неописуемо чист лазур“ („Малки поети в проза“); здрачът с розови отблясъци, „които още тлеят на хоризонта“, „догарящото сияние на залеза“.

Поетът възприема щастието като резултат от индивидуалното желание към него: „трябва постоянно да се опиваш. С какво ли? С вино, с поезия или с добродетели – все едно. Само – опивай се!

В символния свят на твореца животът е изобразен чрез посланието на символите, които обичайно са и заглавия на стихотворенията му.

Чрез смисъла на символите и изразено навлизане в тайните на хармонията и красотата, която според Бодлер е като светкавица в мрака, загадъчна и трудно уловима: „Внезапна красота / възвръща ме в миг с окото лъчезарно, / нима не ще те срещна – освен във вечността?“ Красотата е осмислена не само като съвършена, но и като част от идеята за смъртта, в която се съдържа „неизвестното и новото“ и която единствена ще даде успокоение.

Шарл Бодлер смята, че между всички видими и невидими неща съществува взаимодействие, в което поредицата от усещания води до същността на духовното.

Пол Верлен е автор на прочутото стихотворение „Поетическо изкуство“. То се приема като една от програмите на символизма и придобива неслучайно манифестен характер. В него Верлен поетизира лирическия език и техника на символистите:

„Във всичко – музиката само!

И тъй да полети стихът,

от тръпки да е той, без плът,

без нищо тежко и голямо.

Нюансът, а не тонът строг,

а не Цветът – о, не! – тогава

нюанс, че само той сродява

мечта с мечта и флейта с рог.

Извий на Патоса врата!

И бди, със страст неуморима

наливай ум на всяка рима –

на място да стои в реда.“

Композицията на творбата е на принципа на противопоставянето. Срещу материалното е безплътното. Нормативността, на която някога са се подчинявали класациите трябва да се пренебрегва  свободно, с чувство на необвързаност. Естествено над всичко поред Верлен е музиката на стиха. В края на „Поетическо изкуство“ е подчертана връзката на поезията с един друг свят, изграден чрез полета на душата „към друга обич, друг всемир“.

В стиховете на Пол Верлен се чувства известно преливане на границата между символизъм и импресионизъм. Както и при художниците импресионисти като Мане, Дега, Моне, Реноар, Сезан, въздухът и светлината доминират в любовната лирика. Тук природата е възприета със сетивата на душата, за да се постигне хармония и единство на човек и природа. Импресионистични по чувствителност и техника са стихотворенията „Луната бяла“ и „Утринна молитва“:

„Червена като паст, зората

през тоя сетен летен ден

е зейнала и в мрачината

просторът е окървавен.

Нощта – мечтателка красива –

бледнее от студа в зори,

на запад в сенките се скрива

и розов ръб едва гори.“

Близостта между символизъм и импресионизъм са забелязва и в „Романски без думи“, като психологични пейзажи, в които чрез любовното чувство природата става по-осезаема. Така е например в цикъла „Вали в сърцето ми“, където пейзажът е състояние на душата:

„Сърцето ми сълза лее,

тъй както навън вали;

какво го срази, че зле е

и сълзи лее.

Звъни водата дъждовна

по стрехи и по стъкла.

За тая мъка отровна –

о, песен дъждовна!“

Предпочитаните теми в поетическото творчество на Верлен са типични за символизма преобладаващата част от тях са осветени на екзистенциални проблеми като страх от самотата, от отчаянието, което пленява духа, както и от безсмислието му блуждаене в света на материалното.

Артюр Рембо е другият от „прокълнатите поети“, както ги нарича Верлен в своята книга със същото заглавие. Той доразвива теорията на Бодлер в един свой модел – „Алхимия на словото“, където следва жаждата си за откривателство. Рембо вярва в способността на твореца да създава свои светове чрез магическата сила на словото. В творчеството на Артюр Рембо  е заложен бунтът на отрицанието като неудържим гняв, но и като стремеж към неограничена свобода, съчетана с изключителна жизненост. Поетът носи порива на юношеската душа, привлечена от безкрайните пътища и ветрове по света, и не престава да вижда света, като различни цветове и движения:

„През синя лятна нощ ще тръгна през полята –

ръжта ще ме пощипва и ситната трева

с прохладни ласки ще ме милва по краката.

Ще лъхне топъл вятър немирната глава.

Унесен, ще мълча и ще ми бъде леко:

в гръдта любов неизмерна ще се лее свежина

и като скитник млад – все по и по-далеко –

с Природата ще бродя, щастлив като с жена.“

Според Рембо душата може да стигне до непознати граници, извън нормалните представи за добро и зло, като е необходимо да достигне до разрушаване на сетивата. По този начин поетът според него може да бъде ясновидец.

Лирическата метафизика е присъща за Рембо. Често изградените сцени, образи, сюжети са препратки към различни асоциации с реално или абстрактно съдържание, както в стихотворенията „Същият в дола“, „Скринът“, „В зелената кръчма“, „Седящите“. В „Пияният кораб“ най-ясно се усеща преминаването от конкретното в иносказателното:

„Потопих се сред тази безкрайна Поема

на морето, изцяло лазура зелен –

в млечен сок и звезди там към трюма поема

всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.“

Към поетите символисти, които съграждат новия свят, можем да добавим имената на Етиен Маларме, Жан Мореас, Шарл Морис, Пол Валери, Емол Верхарн, Морис Метерлинк. В техните творби символизмът намира своя ярък израз.

Същността на това явление в европейската литература може би най-определено разкрива Пол Валери в „Битието на символизма“: „Впрочем взаимното проникване между изкуствата, започнало при романтиците, но твърде рядко прилагано от тях, се превръща в истинска система, която се уточнява, и то понякога дори до крайност. Някои пишат с намерение да заимстват от музиката всичко използваемо по пътя на аналогията; те често се стремят да придадат на творбите си вида на оркестрови патриоти. Други пък, изтънчени изкуствоведи,  искам да вложат в своя стил нещо, подобно на цветовите съчетания и на контрастите, присъщи н системата от багри. Трети не се колебаят да създават думи, да нарушават леко синтаксиса, като едни значително го подмладяват, а други, напротив, всяват обрати от славното му минало…“

Към началото