Неподозираните измерения на добротата в „Серафим” от Йордан Йовков

Йордан Йовков е български творец, който посяга към белия лист с предварително изградена и последователно следвана собствена философия за човека и човешките взаимоотношения. Именно на тази база, поетът внушава, че човек никога не бива да губи човешкото у себе си и че любовта към ближния и добротата са взаимно свързани нравствени категории, които не могат да съществуват отделно. Йовков не изключва присъствието на злото в човешкия живот, но съзнателно избира доброто да е водещо и да определя мислите и постъпките на героите му. Поетът се базира на добрата кауза, защото безкрайно вярва в облагородяващата му сила, че то винаги е съществвало и ще съществува в човешката душа. Трябва само да бъде открито, да бъде показано и насърчено, за да придаде нов облик на междуличностните отношения и да стане нравствен идеал за хората – обикновени или необикновени, странници или разбойници, мъдреци или грешници.

Тази философия на Йовков ясно проличава в едно от неговите произведения: „Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто.” В разказа „Серафим” той за пореден път търси и намира доброто. Наред с това обаче показва, че не става въпрос само за еднократен благороден жест на главния герой, а за една смайваща и рядко срещана проява на доброта.

Доброто не винаги е видимо за обикновения живот и човек. Истински добрият човек предпочита да не излага на показ това, което носи в душата си. Героят в творбата абсолютно покрива тези твърдения – той проявява в пълна сила своята отзивчивост, благородство и великодушие. Йовковият герой Серафим е един крайно беден, благ и състрадателен човек, скромен и безкористен. Неговата доброта е всъщност вътрешният глас на душата му. Бедността не го е озлобила, а искреното му религиозно чувство допълнително го е мотивирало да не мисли само за себе си, а да реагира и на болката на ближния. Той извършва добри дела, не за да се самоизтъкне или за да получи някаква облага, а точно обратното – той дори скрива, че е дал всичките си спечелени с честен труд и лишения пари на една съвършено непозната жена, трогнат от мъката и нещастието, сполетяло нея и семейството й. За разлика от безчувствени богат кафеджия Еньо, Серафим изобщо не се колебае да помогне, независимо че сам изпитва крайна нужда и че не очаква парите му някога да бъдат върнати. В разказа „Серафимдобротата тържествува и неизбежно поражда у читателя въпросите – в какво тя се проявява като белег на висока нравственост, как може да бъде запазена при всички обстоятелства и умеем ли достатъчно да я ценим.

Ако съдим по окаяния външен вид на Серафим, трудно можем да предположим какво голямо сърце има той и какво богатство от добродетели крие у себе си този „чудноват човек”. Оръфаното му палто, чийто първоначален цвят не може да бъде определен със сигурност поради пришиваните многобройни разноцветни кръпки, буди у хората най-вече жалост и недоумение. Сухото му и почерняло лице издава, че често е гладувал и че дълго време е прекарал на открито, но вършейки това, усмивката не слиза от лицето му. Серафим е типичен странник, човек без дом, без семейство, без определена професия и без никаква лична собственост, освен своето много изстрадало и много преживяло палто. Единствено отделните художествени детайли и няколко отронени реплики будят у читателя мислите, че вероятно в миналото си героят е преживявал тежки премеждия. По думите на разказвача той е градски човек, с доста разклатено здраве, който от години се занимава с някаква сезонна, „лека и маловажна работа по селата”, колкото да си осигури прехрана. Селският богаташ Еньо го посреща пред кафенето си като стар познайник, но в същото време го обсипва с нелицеприятни сравнения като „таласъм”, „плашило” и „изпаднал германец”. По този начин Еньо прикрива презрението си към него – казва думите уж, че не е познал „стария си приятел“. Серафим отговаря на всичките му въпроси кротко и подробно, отминавайки обидите с огромна доброта и невероятно търпение.

Читателят постепенно добива представа за добротата на Серафим от редица дребни, но показателни за неговия характер и за душевната му нагласа действия. Той е човек, доволен и от малкото, което има, защото материалните блага не са на пиедестал в неговите ценностни представи. Серафим умее да се радва на живота, макар според богатия Еньо бедняк като него не би трябвало да има основания за това. Беден, бездомен и лишен от сигурност за бъдещето си, той не е изгубил способността си да вижда красивото в природата, да се наслаждава на греещото слънце и да преглъща „сладко-сладко” сухите залъци хляб. Състрадателен е към подскачащите край него врабчета, като им оронва трошички от скромния си обяд и дори се старае да не ги уплаши. Това е постъпка на често гладувал човек, който добре знае, че всяко живо същество се нуждае от храна, за да оцелее.

Измеренията на доброто у Серафим могат да бъдат търсени по много линии. Той е олицестворение на скромност, въздържаност, скрито достойство и трудолюбие. Сам решава да подреди разхвърляните камъни, да донесе вода и да премете пред кафенето. Някои могат да предположат, че прави това, за да получи от Еньо разрешение да преспи у тях или поне някаква материална облага. Но вместо това той си приготвя постеля насред мегдана. Сред цялата тази доброта, богатият измекяр Еньо му предлага да се премести да спи на пейката пред кафенето. По този начин Еньо изпъква добрата страна на тази ситуация – Серафим може да се облегне на стената, за да не му е студено. След това „великодушно” предложение кафеджията се прибира вкъщи с чувствто на изпълнен дълг. Контрастът между Еньо и Серафим е повече от очевиден. Това е среща на два коренно противоположни типа характери с различни схващания за доброто, за човечността, за живота и за стойностните неща в него.

Серафим е прекалено добър за всички озлобени, студени и несправедливи човешки отношения, които получава в замяна на неговата доброта. Неговият образ плътно се доближава до характерните черти на т.нар. „малък човек”. Разговорът между Серафим и дошлата да моли пари назаем жена, му показва, че на този свят има и по-голяма беда от принудата да носи повече от десет години старото си и многократно кърпено палто. Той е беден наистина, но все пак е здрав. Плачещата жена обаче говори страшни неща в живота й – за болестта на мъжа й, за опасността той да умре, ако не го заведе в болница, за гладните си деца и за още по-трагичната перспектива те да останат на улицата, ако баща им си отиде от този свят. Потресен от нещастието на чуждите, Серафим я слуша „как хълца и как вие като пребита”. Нейната молба е абсолютно наложителна за оцеляването на цялото й семейство и напълно изпълнима, ако Еньо прояви малко доброта и човечност. Той обаче изобщо не се трогва от сълзите и молбите на жената и грубо я изпъжда, макар да има многократно повече пари от сумата, която тя иска.

Серафим обаче така и няма да може да си купи мечтаното от години и толкова необходимо ново палто. Той предпочита да даде всичките си спестени пари на бедната жена, която Еньо часове преди това е изгонил. Извършва това добро дело с убеждението, че заплашеното от сянката на смъртта и от разорение семейство в момента се нуждае много повече от тези пари, отколкото той самият. От цялото си сърце иска да помоге и да върне надеждата и  радостта на тези хора. Серафим върши своето благодеяние тайно, без никой да знае и без дори да помисли да се хвали. Той е абсолютно безкористен и не разчита, че някога може да получи парите си обратно. На конректния въпрос на Еньо чистосърдечно отговаря: „Когато Господ на нея и тя на мене. Аз не бързам…”. Той е щастлив, че може да помогне, двойно по-щастлив е, че е изпълнил своя човешки и християнски дълг, пренебрегвайки собствените си потребности. Към необикновената му доброта се прибавя и искреното му религиозно чувство, вярата, че стореното добро никога не е напразно.

Добротата на Серафим е показана като нещо извънмерно, като проява на висока нравственост и духовна щедрост, но в същото време и като нещо съвсем естествено. Героят на Йовков доказва без излишен шум и без показност на съвременните благотворителни прояви, каква трябва да бъде истинската мисия на човека на този свят – да прави добро винаги, когато може и особено, ако от това зависят животът и щастието на реално страдащи и молещи се за помощ хора. Друг е въпросът, че такива като Еньо никога няма да разберат и да оценят необикновената и даже плашеща ги доброта, защото тя остава непостижима за тях. В разказа „СерафимЙордан Йовков предлага свой, по-различен вариант на често срещаната опозиция „богат-беден”, виждайки я като „безнравствен-високонравствен”. Серафим си остава един от най-емблематичните герои, свидетелстващ за стремежа на писателя да извиси добротата като висша човешка характерност и цел за всеки, който се чувства силен да носи нейния кръст, без да се огъне под тежестта му.

Към началото