Николай Василиевич Гогол – „Шинел“: Принизяването на човешката личност в бездуховната бюрократична система

Повестта „Шинел“ е част от цикъла „Петербургските повести“ и принадлежи не само на руската литературна класика, но и на световната литература, заради изключително сериозните проблеми, които се съдържат в художествените послания на Гогол. Повестта „Шинел“ е насочена към една обществена система, в която човешката личност съзнателно е принизена и уподобена на елемент, необходим за нейното поддържане, но с цената на човешката същност. Животът в тогавашната руска столица Санкт Петербург е точно отражение на един абсурден ред, съграден от чиновници, всеки от които стои на точно определено място в студената и бездушна обществена йерархия. Очевидно хората са доволно от своя живот, в който редът е изместил хаоса, като е създал спокойствие и мир. Зад добре уредена фасада обаче остават скрити многобройните човешки драми. Съществуването на Акакий Акакиевич Башмачкин минава толкова незабележимо, че се оказва, че няколко дни след като е умрял, никой не забелязва отсъствието му. „Малкият човек“ е обречен на безмълвие и подчинение, а когато се опита да извиси глас и да протестира срещу недостатъците на обществената система, го настига и смазва жестокият удар на чиновническата машина и го принуждава да замлъкне завинаги.

Фактите в живота на литературния герой, който е сред „тъй наречените вечни титулярни съветници“, насочват към един абсурден ред, в рамките на който никога нищо не се променя за обикновените хора. В работата си героят Акакий Акакиевич Башмакчин остава на едно и също място – чиновник за писмата. Той се превръща в един от многобройните дребни служители в държавната бюрократична йерархия. Иронията в повествованието на Гогол не предизвиква весел смях, както трябва по принцип. Тя е погълната със съчувствие и горчивина, когато отбелязва, че в службата започват да приемат Башмакчин така, като че ли „сигурно се е появил на този свят вече съвсем готов, във вицмундир и плешива глава.“ Човекът не се развива като личност и не оставя никаква забележителна следа в съзнанието на заобикалящите го: „Кога, по кое време е постъпил в департамента и кой го е назначил – никой не можеше да си спомни.“ Тъй като стои твърде ниско в служебната йерархия, героят на Гогол не се ползва с уважение и внимание. Унизително и пренебрежително е отношението към него дори на пазачите, „като че ли през приемната бе прелетяла муха.“

Фамилната история на Акакий, разказана в началото на повестта, не съдържа нищо вълнуващо и интересно, а сякаш е само едно постоянно повторение. Акакий дори повтаря с името си своя родител. Неслучайно обаче авторът отбелязва, че „просто така са се стекли обстоятелствата“. По този начин всъщност протича целият житейски път на титулярния съветник. Гогол описва живота на един незначителен човек, който дори не е и симпатичен, а по-скоро има отблъскваща външност: „малко недовиждаше, беше пооплешивял, със сбръчкани бузи, а цветът на лицето му беше, както се казва, хемороиден..“ Ако Акакиевич беше само един от малкото подобни хора, едва ли щеше да заслужава вниманието на писателя или да си струва да се описва неговият безцветен живот. Но за съжаление, като него живеят в същата обществена система хиляди хора, подчинени на жестоките и неумолими закони на социалната йерархия. Хуманният порив на творецът Гогол е да освети тази тъмна страна на обществения живот, която поражда унизителното отношение към „малкия човек“, притиснат от обстоятелствата и заставен да приема реалността безмълвно и примерно. Същевременно той е лишен от правото да изразява лично мнение или несъгласие, както и да търси защита и подкрепа за човешките си права. Точно това е голямата болка на писателя. Воден от състраданието и от убеждението, че именно такава е неговата мисия, той изразява своята човешка и авторска позиция.

Чрез житейския ритъм на своя литературен герой, Гогол въвежда читателя в един ужасяващо бездуховен свят на дребнави привични и човешки взаимоотношения. По-страшно е обаче, че „малкия човек“ е приел всичко това като своя съдба и покорно изпълнява всичко, което се изисква от него. Работният ден на Акакий Акакиевич е низ от еднотипни действия, които отегчително се повтарят, без да се изисква каквато и да е творческа мисъл или подход: „А той вземаше и гледаше само преписката, без да се интересува кой му я е пъхнал; и дали има право, вземаше я и веднага е настаняваше да пише.“ Хората в учреждението, където работи, не общуват с него нито с внимание, нито с уважение. Общуването се изразява предимно чрез обиди от страна на колегите към Акакий. В грубите шеги ясно се долавя незачитането на човека, обезличен и принизен от социалната система, обречен да живее според обстоятелствата. Единствен плах вопъл на отчаяние се изтръгва от героя чак когато шегите към него станат нетърпими: „Оставете ме на мира, защо ме обиждате?“ Авторът отбелязва, че в гласа му звучи нещо, което буди особена жалост. Все пак жалният му поглед и вопъл докосва сърцето на един млад служител, който вероятно още не е загубил способността да съчувства. Той възприема тези „пронизващи душата думи“ като напомняне: „Аз съм твой брат.“ Близостта с библейското „Обичай ближния си“ отваря пътя на „чудото“ – съчувствието и състраданието на човек към човека. Размислите за човешката същност в загрубелия, йерархически подреден свят, са израз на тревога на писателя за дехуманизацията, дълбоко проникнала във всички слоеве на обществото: „…колко много безчовечност има у човека, колко много свирепа грубост се крие в изтънченото, образовано висше общество и, о, господи, даже у човека, когото светът смята за благодатен и честен…“ Всичко това ще усети върху себе си дребният петербургски чиновник, когато се изправи очи в очи пред висшестоящите, за да моли за съдействие. Но за жалост никой няма да го чуе.

Дефицитът на човешката близост и топлина при Акакий Акакиевич Башмачкин е заместен с любов към писменото слово, към буквите. Тъй като липсват възможности да осъществи човешката потребност за истинска личностна изява, той влага цялото си старание в изписването на буквите. Вживява се докрай в своята длъжност – той служи с любов. Авторът отбелязва, че в това писане Акакий намира „някакъв свой, разнообразен и приятен свят“. По този начин героят е съградил свой малък свят, еднообразен, но сигурен, в който се чувства защитен срещу студенината и жестокостта наоколо. Макар че е трудно да се нарече такъв човек щастлив, той все пак е намерил за себе си някакъв смисъл да живее с дребнавите си навици и радости, свързани изцяло с преписването на букви. Сякаш този тип обществена система произвежда точно определен тип хора, програмирани да вършат само определен вид дейност. Когато на Башмачкин е дадена възможност да промени служебната си дейност, се казва, че той не може да го направи. Вероятно с течение на времето у него се е оформила нагласата да живее и работи единствено по навик и със строго определени критерии. Акакий Акакиевич не се отдава на никакви развлечения, не познава обичайните човешки и житейски радости.

В монотонния ритъм на живот, който води героят, живот на „вечния титулярен съветник“, сякаш нищо не може да се промени. Но жалкото му, мизерно и безцветно съществуване в големия град се преобръща трагично. Макар че се е приспособил към най-икономичния начин на съществуване, като се лишава от много необходими неща – храната му е бедна и еднообразна, дрехите и обувките му са кърпени многократно – Акакий се изправя неочаквано пред неумолимата истина, че трябва да си ушие нов шинел. Това се налага разбира се заради северния студ, този „ужасен враг на всички хора със заплата 400 рубли годишно или горе-долу толкова.“ Авторът Гогол споменава за няколко опита на бедния чиновник да заделя средства, но те са много малка сума, с която не може да си ушие нова дреха. А нетърпимият петербургски студ не може да се избегне по никакъв начин. „При думата „нов“ на Акакий Акакиевич му притъмня пред очите.“ След като преосмисля всичките си разходи и заживява в крайни ограничения, животът на чиновника се преобразява главоломно – „..той свикна вечер изобщо да не яде, но затова пък се хранеше духовно. Като носеше в мислите си постоянната идея за бъдещия шинел. От тоя ден нататък сякаш самото негово съществуване стана някак по-пълно, като че се бе оженил, като че някой друг живееше с него, като че не беше сам, а някаква приятна другарка в живота се бе съгласила да мине заедно с него жизнения път и тая другарка бе шинелът с дебела ватена подплата, със здрав и траен характер.“ Пародията на любовното чувство е свързана с подмяната на ценностите. Дрехата започва да замества любимата, която иначе отсъства от живота на този незначителен човек.

Преобръщането на житейския ритъм на битието на героя сякаш го съживява и го изважда от дългия унес в нерадостното му и еднозначно съществуване. Това ново и непознато усещане за смисъл в битието отключва способността на героя да мечтае. Появява се неочакваната дързост в мечтите му като тази да си сложи яка от бялка на новото палто. Може би изглежда странно, че „най-тържественият“ момент за Акакий е свързан с готовия шинел, донесен от шивача. Безличният преди чиновник изведнъж се превръща в значителен, придобива някаква стойност за останалите. Самият той се чувства променен, в „най-празнично настроение на всичките си чувства“. Оказва се, че новият шинел е направил от Акакий и нов човек. Метаморфозата е явна и тя проличава в отношението на колегите му: „Почнаха да го поздравяват, да му честитят..“

Така фетишът заменя истинските духовни стойности за човека. Вероятно затова открадването на новия шинел е равностойно на посегателство над физическия живот на героя. Студът и ограбеното самочувствие, до което съвсем за кратко се е докоснал, заплашват съществуването на Акакиевич. Това кара бедния чиновник да тръгне да търси справедливост, но в един безчувствен, изцяло дехуманизиран свят. „Малкият човек“ се оказва абсолютно безпомощен срещу една чудовищна бюрократична жестокост, недопускаща съчувствие към онези, които нямат власт и силна позиция в обществото. Тази действителност е изобразена чрез смразяващия студ в нощта на кражбата. Титулярният съветник Акакий Акакиевич Башмачкин се изправя срещу „важното лице“ в една определено неравностойна схватка между висшестоящия и низшестоящия в чиновническата служба. Суетата и надменността на „важното лице“ само отдалечават решаването на човешките проблеми, които зависят от него. Той обаче се идентифицира с всемогъществото на държавата, която смазва обикновения човек, дръзнал да надигне глас в защита на своите права. Дързостта на дребния чиновник е недопустима, тъй като той си е позволил да постави под съмнение важността на висшестоящия и да наруши реда на формалностите. Неслучайно авторът не назовава името на „важното лице“. Той е само „лице“ на една строго изградена йерархическа система, неин предан пазител и неделима част от нейната същност. Само в бълнуването преди смъртта си „малкият човек“ си позволява да ругае с „най-страшни думи“ виновните за страданието му. Винаги незабележим за околните заради своя смирен и безличен вид, Акакий Акакиевич Башмачкин изчезва от живота на Санкт Петербург, сякаш никога не го е имало. Размисълът за съдбата на „малкия човек“ е по-незначителен и от най-нищожната твар на земята: „Изчезна и се скри съществото, незащитено от никого, което не беше ми на никого и за никого не беше интересно, което не беше обърнало внимание върху себе си дори на естественика изпитател..“

Фантастичният финал на повестта „Шинел“ съдържа мотива за възмездието и справедливостта, които не са възможни в реалния свят. Духът на героя, превърнал се в призрак, се появява, за да раздаде заслужено възмездие за преживяното унижение.

Повестта „Шинел“ на Николай Василиевич Гогол съдържа художественото послание за необходимостта от възстановяване на човешкото достойнство, без което се обезсмисля значимостта на човешката личност. Творецът напомня, че ако не се промени абсурдният бюрократичен ред, унизяващ човека и превръщайки го в елемент, последиците могат да бъдат разрушителни. Единствено остава надеждата, че въпреки всичко доброто у човек може да надделее, за да се намери път към истинското му смислено съществуване.

Към началото