Образите на бунта в поезиите на Христо Смирненски и Гео Милев

Двама от великите автори в българската литература – Христо Смирненски и Гео Милев – живеят и творят в един съдбовен за българската държава период, която изживява две национални катастрофи, превръща се в „малка страна“, разпилява възрожденските си идеали за етническо единство, независимост и справедливо общество. Но това е и времето на освободената „злоба на роба“, който се надява сред руините на довоенните общества да възстанови човешкото си достойнство и да създаде нови хуманистични норми. В литературно-исторически план се налага класово-политическият подход, обусловен от социалното разслоение на обществата и народите. Периодът след войните е време на нови модернистични търсения – на авангардния експресионизъм, на разграничаване от „символистичните блянове“ – тенденции, изразени най-пълно в творчеството на Христо Смирненски и Гео Милев.

Цялото творчество на двамата поети е пронизано от стихията на бунта, чиято основна движеща сила са тълпите. Подреден от натрупвания гняв от несправедливото устройство на обществото, той е изобразен като „пречистваща буря“, след която ще се изгради мечтаната хармония за „вечна правда и вечна обич“ в света. Образът на бунта е комплексен и сложен и това обуславя различията в неговото разглеждане при детайлен паралел между двамата автори.

Най-често творчеството на Смирненски е определяно като пост символистично. Той често парадира своите предшественици – символистите, осъществява започнатия от Дебелянов преход от субективното страдание на лирическия Аз към нов реализъм и нова  „предметна образност“, към изобразяването на градската беднота. Но тук се забелязва един парадокс, характерен за цялото му творчество – поезията му, изпълнена с новите мотиви за революционната борба на пролетариата, се реализира с художествения език на символизма.

Творчеството на Милев се свързва с школата на експресионизма. Като неин представител той радикално окъпва с класическите норми на изкуството и призовава за „оварваряване“ на поезията, тъй като бунтът не трябва да се описва, а да се огласява. Докато Смирненски спазва напълно първото правило на символизма: „Музиката преди всичко“, Гео Милев реализира експресионистичната идея за незачитане на всякакви норми, строфи, рими, като използва примитивната сила на езика.

Емблематични за революционната поезия на Смирненски са стихотворенията „Юноша“, „Ний“, „Да бъде ден!“, „Червените ескадрони“. В тях се открояват универсални символи от познатия библейски и исторически арсенал, като в това отношение поетът проявява предпочитание към бунтарската традиция на човешката култура. Неговите любими образи-символи са Прометей от старогръцката митология, Каин от Библията, Спартак от историята. Тези образи са натоварени с ново социално значение. Образът на Спартак е символично пренесен в контекста на Октомврийската революция („Северният Спартак“). Прометей също излиза от античния си контекст, за да се появи като „Руския Прометей“.

Гео Милев също използва универсални символи в „Септември“. Чрез тях той повежда полемика с установените от философи и поети възгледи за устройството на света. В своята интерпретация на Бог поетът категорично се разграничава от тясно християнското му значение. Той изрежда имена на всякакви божества от различни епохи (Зевс, Юпитер, Индра, Тот, Ра, Йехова), които в контекста на „Септември“ са олицетворение на всяка потискаща власт. Богът се оказва пред човешкия съд („ДОЛУ БОГ!“), а човекът заема неговото място: „ще възкресим ний човека / свободен в света.“ Митът за Ахил също е развенчан. Гео Милев го описва в поемата си, за да иронизира възхищението към „грубата сила“, да припомни какво всъщност се цени векове наред от цивилизования свят. Идеята за човека, творец на света, първоначално въплътена в хората със социални лица: „селяци, работници, груби простаци, безимотни, неграмотни“, се пречупва през образа на поп Андрей. Свещеникът бунтар изпъква още при първата си поява в поемата „посред общия смут / сам, / като луд“.  В съчетаването на самотата и лудостта, той попада в реда на личностите, изпреварили времето си. Поп Андрей хвърля последната граната „право там – / в божия храм, / дето бе пял литургии, ектении:, но в смъртта си остава: на гърдите с Христовия кръст“.

В поемата „Септември“ конкретното историческо събитие  е показано с почти репортажна точност. У Смирненски липсва конкретността. Новото у художествения подход на Гео Милев е способността му да изгради художествения образ на бунта чрез съчетаване на индивидуалното и обобщеното, на репортажната и митологичната визия, на коректния социален сблъсък и сблъсъка за човечеството, нацията и справедливостта.

Основната движеща сила на бунта у Христо Смирненски и Гео Милев са тълпите. Лирическият герой от „Юноша“ на Смирненски преобръща гледната си точка – в „Ний“ той се приобщава към своите „братя“, вече не иска да е Аз, а Ние. В това „ние“ той открива новата сила у човека, способността му да се превърне в един нов вид творец – не само на блага, употребявани от друг, но и на нов световен ред:

„Защото в боен ред сред робската тъма

възбунение вълни издигат се с рев,

защото накипя свещенията ни гнев

и неговият вик стозвучно загърмя:

„И ние сме деца на майката земя!“

Оприличени на природни стихии, тълпите са истинските творци на новия свят. Метафорите: „океан от огнени вълни“, „буря незнайна“, „ураган от души“, „барикаден пожар“, носят внушението за неконтролируемо избухване на бунта. Както в „Ний“, така и в „Тълпите“ човешкото множество е свързано със земята, която е извор  на титаничната сила на „робите“, на техния „подвиг безумно велик“.

Величието на масовия подвиг е устойчива представа и в творчеството на Гео Милев. Тя е свързана с идеята за бунта като апокалипсис и възкресение. И в двата случая масата преживява катарзис, бива „претопена“ в бунта, за да се възроди за своето желано бъдеще. При творчеството на Гео Милев образът на гневните тълпи е силен откъм социални и визуални внушения:

„…боси

-раздрани

-вковани

Просящи нищи

немощни мощи

от кожа и кости –

Безродни скиталци

дрипльовци

жълти

изпити

от глад… („Ад“)

В „Септември“ образът на народа е изграден с потискаща реалистичност. Чрез подбор на думи с експресивно значение се създава представа за първичната груба сила на онеправданите: „угодливи / сакати / космати / черни / боси / изподрани / прости / дивни / гневни / бесни…“

Настоящето е основата, провокирала бунта, но и преградата, която прави този бунт все по-настъпателен. То е описано с помощта на същите символи, с които библейският мит описва хаоса, пустотата и нищетата: „Мрак, бездна – земята беше безвидна и пуста и беше тъмнина над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.“

А у Смирненски:

жадувайки лъчи, угасваме в тъма…“ („Ний“)

„През раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.“ („Юноша“)

Сред мрака непрогледно гъст

стърчи злокобен силует

на някакъв огромен кръст,

и хиляди тълпи отвред

вървят подгонени натам

от яростта на златний бог…“ („Да бъде ден“)“

В последните цитати могат да се видят някои от основните образи в поезията на Смирненски, описващи стария свят – кръстът (т.е. християнската цивилизация) и златният бог (алегория на парите като средство за заробване). Поетът рисува като една мечта възваряването на новия ред чрез бунта.

Гео Милев пък преживява бунта. Бунтът в поемата „Септември“ не е видян като романтика на възможните обстоятелства, той е текстова реалност. Сред мрак и мъгла се заражда стихията на този бунт, чийто участници са тълпите, разкрити чрез „съчетани фрагменти“ и на контрастен принцип: „Прости“ – „неудържими“, „диви“ – „страхотни“, „гневни“ – „велики“, „бесни“ – „НАРОД“.

Началото на бунта е представено алегорично чрез пробудената надежда в утрото: „Слънчогледите погледнаха слънцето!“, и чрез контрастното предчувствие за неуспешния край: „Слънчогледите паднаха в прах.“ Обхватът на бунта и политическият му характер се разкриват чрез символи и цитати: „родни Балкани“, „Шуми Марица…“, „Мъглиж беше пръв / Стара и Нова Загора / Чирпан…“.

Поемата изобразява масовия бунт на „грубите черни ръце“, последвалия „кървав на боговете курбан“, романтичната красота на индивидуалния подвиг на поп Андрей и прехода към ново класово разбиране на саможертвата: „Що значи смъртта на един?“ „Септември“ преосмисля мотива за апокалипсиса и новото сътворение по посока на ренесансовата вяра в човешката воля и разум. Човекът и неговото достойнство са в центъра на творбата. Старият свят си отива заедно със старите вярвания и старите божества. Творбата внушава удивително силен оптимизъм, въпреки мрачните тонове на човешката трагедия, с които е изпълнена. Краят й е едно своеобразно заклинание: „Земята ще бъде рай – ще бъде!“

Христо Смирненски и Гео Милев остават следа на поети-революционери в литературната ни. Изобразеният от тях бунт няма национална насоченост и е предизвикан от един дълбоко хуманен конфликт, от естествения порив на човека да дочака:

Ден на радост, ден победен,

ден на бедния народ,

на борбата ден последен

ден на новия живот!“

(„Вяра“ – Смирненски)

Към началото