Поривът на духа срещу принудата на реалността в стихотворенията на Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов оставя след себе си скромно по обем, но неоценимо по стойност поетично наследство. Отличителните черти на неговата поезия са изстраданата многозначност на посланията, приглушената сила на чувствата, съвършената мелодика на стиха и белязаните със знака на лична съпричастност образи и внушения. Дебеляновото творчество не е емблематична за определен исторически период от националното ни развитие, но се оказва своеобразен вододел в развитието на българската литература. Димчо Дебелянов е един от най-изявените представители на българския символизъм. В неговата поезия за пръв път сред българските символисти се прокрадва умората от химеричните блянове и възвръщането към земното и човешкото като средство за самопознание и самопостигане.

Поезията на Димчо Дебелянов носи всички белези на последния етап от развитието на българския символизъм и на започващия преход към предметната образност и изповедно-психологическия реализъм на новата вълна. Особености на неговата поезия са собственото лирическо звучене, неподправената искреност на преживяванията и на съмненията на лирическия герой в нея, нежността на чувствата и тихото, почти фаталистично примирение с неизбежното зло. Конфликтите са пренесени изцяло в границите на човешката психика и пластовете на подсъзнателното.

Още ранната лирика на Дебелянов безпогрешно разкрива своеобразното на поетичния му почерк и на творческите му предпочитания. Любовта и любимата, идеалът и погубващата го реалност, спомените и бляновете, стремежът към хармонично съществуване и вечно изплъзващия се призрак на личното щастие са приоритетните теми, които вълнуват лирическия Аз. В основата на неговите терзания лежи неопределеният конфликт между личността, следваща идеала си и заобикалящата я действителност; между „ясните висини“ на духа и „разделните блата“ на живота. С всяка измината година и във всяка нова творба героят напразно си внушава, че макар да живее в крайна беднота, идеалът му за един друг свят – красив, хармоничен и съвършен – може да го издигне над действителността:

„Там в бистри лазури се носи псалма

на вечната младост и вечния мир

и скланят се вейките в нежна притома,

целувани сладко от девствен зафир.“

(„В предсмъртно блаженство..“)

Лирическият герой от поетичния свят на Дебелянов отчаяно се стреми да се откъсне от своето смазващо битие, което му прегражда пътя към творческото съвършенство и го тласка към мъчително раздвоение.

„Напред ли, назад ли се вгледам.

Не виждам, не помня, не знам

и в немощ пред смисъл неведом

взор склопвам покрусен и ням.“

(„На злото“)

Единствено мисълта за любовта и за любимата, непомрачена още от безпощадната съдба, го връща към надеждата, че светът на „нетленната красота“ все пак съществува. Действителността, представена като „тъмница“ или „вечен затвор“ преследва неотлъчно лирическия герой и той ту се носи върху радостната „светла вълна“ и „неугасимий жар на любовта“, ту „заглъхва в ледена тъма“ и „скърби всевластно“ изпълват душата му със „съмнения тъмни“. Много малко са стиховете, в които любовта и радостта побеждават злото и идеалът за щастие сякаш най-после става осезаем и постижим:

„Денят ни ден всевечен е,

без бури и мъгли –

един на друг обречени,

кой нас ще раздели?

Вървим и любовта ни е

далеко над света,

безкраен път – сияние

към мир и красота!“

(„Пролетно утро“)

Към любовта и към образа на любимата най-често го връща споменът и му носи радост и просветление, макар и за кратко. Лирическият Аз търси в спомените утеха, спасително постоянство и монолитност, в които да намери „пристан“ за измъчената си душа. Само споменът го крепи:

„Светлий спомен за теб е кат книга любима

денонощно пред мен е разтворена тя…

Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя –

сляп за тъмната нощ и злокобната зима.“

(„Светъл спомен“)

Споменът за любовта обаче си остава само един несбъднат блян, злокобно прекъснат от смъртта на любимата. Подобен спомен, макар да е „чист и драг“, поражда единствено безмерна скръб и отчаяние. Миналото се връща, за да сгъсти още повече тъмните краски на настоящето и да подсили мисълта за невъзвратимата загуба:

„Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг

в спомени възкръсва – чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте..“

(„Спи градът“)

„Сетната среща“ с любимата е един от жестоките и мъчителни спомени, които спохождат лирическия Аз. Те бележат с отчаяние неговите надежди за някакво щастие и превръщат младостта му в преждевременно настъпила старост. Подобни настроения са на преден план, защото са породени от рано и трагично загиналата най-голяма любов на Димчо Дебелянов – Елен Петрунова. На нея е посветено и стихотворението „Ти смътно се мяркаш“, в което раздялата с любовта е всъщност раздяла с радостта завинаги:

„…аз гасна, аз гасна

с утеха последна –

на спомена в здрача

и плача за теб..“

(„Ти смътно се мяркаш“)

Елегичното настроение доминира над всички останали емоции и това предопределя неговите предпочитания към елегията като към един от основните лирически жанрове. В елегията се отразяват скръбни и тъжни преживявания, предизвикани в повечето случаи от противоречието между идеал и действителност. Една от най-характерните и популярни елегии на Дебелянов – „Скрити вопли“ или „Да се завърнеш в бащината къща“ – разработва класическия мотив за завръщането на блудния син в родния дом. В интерпретацията на Дебелянов обаче това е въображаемото завръщане на модерната личност към родовите корени и към ценностите, които определят нейната духовна и нравствена устойчивост. Копнежът на лирическия Аз към родното е желание за освобождаване от сложния драматизъм на новото време и от потискащата го реалност, донесла му толкова болезнени разочарования.

В поетичния унес на лирическия Аз пространството на родното става свещено и се превръща в последен пристан на уморения му дух, жадуващ да изпита познатите му от детските спомени тишина, спокойствие и хармония:

„Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.“

Вечерната природна картина изгражда такова настроение, което най-точно съответства  на преживяванията и размислите на лирическия Аз. Вечерта обаче трябва да бъде възприемана не като някаква конкретна вечер, а като символ на времето. В изграждането на въвеждащата природна картина в първата строфа на „Скрити вопли“, словото съхранява своя основен семантичен смисъл, а метафизичността му подсилва основното чувство: надеждата, че споменът за миналото ще излъчи душевните рани.

В емоционалната гама на творбата изпъкват и други позитивни чувства  – тихата радост и преизпълващата сърцето на Аза обич към майката при въображаемата среща с нея. Тя е неотделима от представата за бащиния дом, от прага и от „стаята позната“, от „старата икона“ – от всичко, което излъчва обич, топлота и скъп спомен. Сакрализирането на пространството на росното подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син „печален странник“ – нейната майчина обич. Стихът: „Да те посрещне старата на прага“, кореспондира със стиха: „вил морен поглед в старата икона“. Майката и иконата са назовани и определени с една и съща дума, с една и съща лексикална единица, която утвърждава връзката между тях. Пред майката на прага лирическият Аз започва своята изповед и молбата си за прошка, а пред иконата я завършва.

„Смирено влязъл в стаята позната

последна твоя пристан и заслона

да пъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…“

Повтарящите се метафорични форми на прилагателното „тих“ – „тихи пазви“, „тиха нощ“, „тихи думи в тишината“, визират не само така търсения душевен покой, но и смирението на лирическия Аз, който осъзнава своето поражение пред грубия живот.

Финалът на елегията потвърждава разкъсаността на родовите връзки, които дори спомените и предизвиканите от тях чувства на обич, надежда и смирение не могат да възстановят. Последните два стиха изразяват невъзможността на Аза да осъществи своята мечта. Миналото се оказва невъзвратимо, а спомените – „лични и напразни“. Последният акорд в елегията се пада на скръбта:

„О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина.“

Други две особено обичани и познати елегии на Димчо Дебелянов – „Помниш ли, помниш ли…“ и „Аз искам да те помня все така“, са свързани от темата за раздялата с любимата поради зловещата намеса на смъртта – макар в случая да става дума за два различни  образа на любима и избраница в живота дълго време елегията „Помниш ли, помниш ли..“ е била отнасяна към спомените от детството. Тази елегия е изградена като монолог на лирическия Аз и в същото време – като диалог между него и неговите „жалби далечни и спомени лични“. Спомените носят познатия трепет от преживяното, но и изострят чувството на безвъзвратно отминалите радост, щастие и топлота. На тяхно място в душата му трайно се настанява самотата, превърнала живота му в „мрачен затвор“. Самотата и споменът за отминалото щастие еднакво силно терзаят Аза и той напразно се старае да ги уравновеси в себе си.

Елегията „Аз искам да те помня все така“, посветена на друга негова неосъществена любов – починалата от туберкулоза учителка Мара Василева, е пряка лирична изповед. В нея поразяват дълбочината и силата на преживяваната трагедия и моментът на раздялата завинаги. Тя докарва чувствата на влюбените до пароксизъм и превръща любовта им в свято чувство:

„И любовта ни сякаш по свята,

защото трябва да се разделим..“

Вместо да носи споделено и опияняващо щастие е изповядана в момент, когато е преживяване без бъдеще и е на път много скоро да се превръен в спомен, в минало. Затова литическият Аз така отчаяно се стреми да съхрани завинаги в съзнанието си образа на любимата. Нейните черти не са изобразени външно-портретно, а чрез емоционално-психологическото й състояние в мига на раздялата. Детайлът с „вплетената“ й в ръцете на героя „пламнала ръка“ е с изключително емоционално въздействие, защото внушава невъзвратимостта на отлитащия живот на девойката и краха на надеждата за щастие:

„Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.“

Сложността на интимните преживявания, противоречията и постоянно измъчващото го раздвоение при тълкуването на вечните екзистенциални проблеми за живота и смъртта, за любовта и греха, за мечтата-блян и унищожаващата я реалност, са обект на размисъл и изображение в лирическата поема „Легенда за разблудната царкиня“. Тя се състои от 157 стиха, разположени в девет части, като всяка една от тях е сякаш отделна миниатюра за терзанията на човешката душа. Тази поема се счита за едно от върховите постижения на българския символизъм и израз на философията на цяло литературно поколение. Загадъчният, противоречив и неуловим в своите превъплъщения образ на царкинята се идентифицира с душата на Аза. Образно и пластично, с помощта на символно-метафоричните картини и понятия, лирическият Аз изповядва своите трагични преживявания, възходите и паденията по своя път и жестоко се самобичува. Поемата завършва с най-характерните за поетичния свят на Дебелянов чувства: скръб, печал и усещане за безизходица, макар и скрити зад очертанията на символните образи:

„Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.

Назрели за греха, кънтят греховни бездни,

витае трета нощ над водната пустиня

а блудна мрачина гаси венците звездни.“

(„Легенда за разбулената царкиня“)

Резкият прелом в живота на Димчо Дебелянов  с доброволното му заминаване на фронта по време на Първата световна война бележи нов етап в неговата поезия. Дебелянов заминава на фронта, подтикван много повече от стремежа си за бягство от преследващите го години бедност, разочарования и безсилия, отколкото от някакви войнолюбиви настроения. Лирическият Аз намира своето място на безименен сред безименното множество, което върви към смъртта.

„Вървим под тежките крила

на буреносна, мощна бран

и върху хиляди чела

чер жътвен кръст е начертан.“

(„Тиха победа“)

Най-сетне лирическия Аз излиза от своя живот-тъмница и пред самия праг на смъртта стига до мъдростта на прозрението за смисъла на човешкия живот. В съдбоносната среща с нея хармонията между личността и света се оказва постижима. Преодоляно е чувството за безсмисленото и безплодно съществуване между стените на досегашния му живот-затвор и за свързаното с него убийствено усещане на безсилия. Именно във фронтовите си стихотворения Дебелянов сключва мир с живота и го приема такъв, какъвто е. При предстоящата и неизбежна среща със смъртта лирическият герой в „Тиха победа“ осъзнава вечната диалектика на живота, вечното разминаване на битието с небитието и преоткрива за сетен път любовта си към хората и към света:

„Разтляла се е ясна шир

и в нея странникът недраг

след много бури най-подир

намира своя роден бряг.“

(„Тиха победа“)

Хуманизмът на Димчо Дебелянов не се побира в тясната матрица на псевдо-разбирането за воински дълг. Със стихотворението „Един убит“ той с разум и сърце отхвърля чудовищната същност на войната. Именно в него Дебелянов оставя на съвременниците си и на поколенията един смайващ стих: „Мъртвият не ни е враг.“ Образът на майката на убития войник извиква асоциации за безсмислието и жестокостта на войната, която принуждава майките на жертвите и от двете воюващи страни да понесат ужаса от смъртта на собствените си синове. Образът на наскоро починалата му собствена майка прави Димчо Дебелянов особено чувствителен към темата за връзката майка-син, прекъсната от смъртта.

Поетичният свят на Димчо Дебелянов е низ от откровения на човек с богата душевност и с невероятен талант, който цял живот е принуден да търси път към своята най-пълна реализация като творец и към така мечтаното от него лично щастие. Временното убежище в царството на споменатите, мечтите и виденията не му носи утеха и скръбта продължава да бъде най-верният му спътник през годините. Въпреки несгодите и ударите на съдбата, Дебелянов запазва своята любов към човека и света, завещавайки им в последните си стихове моралното послание, че победата на духовното е най-значителната победа и тя не може да бъде обезсилена дори от смъртта. С цялото си поетично дело той изгражда една нова „литературна реалност“, определяща до голяма степен следващото развитие на българската литература. Димчо Дебелянов става любим поет на всяко ново поколение читатели и може би това е единственото изкупление за нерадостната му житейска съдба.

Към началото