Предсмъртните стихове на Никола Вапцаров

Предсмъртни стихотворения“ излизат през 1942г. В тях са поместени два ръкописа на две заветни стихотворения на Никола Вапцаров, които той пише в Дирекция на полицията и в Централния затвор в София в последните часове на своя живот: „Прощално“ и „Предсмъртно“ (или „Борбата е безмилостно жестока“).

Авторът пише с чувство за изпълнен дълг към своя народ и приема смъртта като сурова необходимост в „епоха на дива жестокост“, на убийства и омраза. И двете предсмъртни стихотворения са кратки, интимно-изповедни, дълбоко съдържателни, устремени емоционално и уверено към бъдещето, в което Вапцаров се вижда отново неразделно свързан със своя народ:

„Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото се обичахме!“

В последните мигове от живота си Вапцаров не се самосъжалява, не мисли за своята погубена младост, не се самоанализира, не се самооценява като борец, като поет и като герой. Той се вижда между народа в общата борба за хляб и свобода. С присъщата си необикновено благородна и саможертвователна скромност възкликва: „Какво тук значи някаква си личност?!“

Както великите исторически личности, които доброволно са поели своя кръст в името на доброто за другите Вапцаров има неизчерпаеми духовни сили да приеме смъртта като неизбежна за себе си:

„Аз паднах. Друг ще ме смени

и … толкоз.“

Никола Вапцаров има сили да приеме смъртта си като нещо „…толкоз просто и логично“, защото сам е избрал най-рискования път на борец и защото е убеден в смисъла на своята саможертва. Доброволно се е включил в рисковете на безмилостно жестоката борба:

„Борбата е безмилостно жестока.

Борбата, както казват, е епична.“

Когато говори за собствената си смърт, поетът отново мисли за живота, за човека, за народа. В предсмъртното си стихотворение „Борбата е безмилостно жестока“ („Предсмъртно“) поетът Никола Вапцаров приема спокойно и хладнокръвно смъртта, като премислена саможертва в името на бъдещето на своя народ. Той не мисли за смъртта като за раздяла, а като за вечност. Предсмъртната му изповед може да се сравни само с безсмъртното прозрение на Христо Ботев:

„Тоз, който падне в бой за свобода,

Той не умира…“

Предсмъртните му думи са произнесени с ясното съзнание, че са последни и прощални, и че с тях приключва поетическото му дело.

В стихотворението „Прощално“, посвещението „На жена ми“, Вапцаров се прощава с тиха тъга и с дълбока нежност с любимата. Представя си как след смъртта си ще присъства в сънищата й, как ще присяда невидим до леглото й и как дълго, до насита ще я гледа, ще й се любува с поглед, вперен в мрака. След като се прости с нея, Вапцаров проявява деликатност като се стреми да не я събуди и да не я тревожи с присъствието си:

„Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.“

В своето стихотворениеПрощално“ емблематичният поет Никола Вапцаров изразява своите чувства. Творбата е единствено по рода си любовно стихотворение в нашата любовна лирика,  защото силното чувство на обич и преданост е всеотдайно и не изисква нищо в замяна. Поетът моли любимата само за едно: да не залоства вратите, да не го оставя „отвън на пътя“, за да може да влезе в стаята невидим и да я съзерцава в спокойния й сън. И тази прощална любовна песен на Никола Вапцаров излъча неповторимата му любов „по едрите звезди на Фамагуста“ и  неговата вяра в човека.

Към началото