„Прекален светец и Богу не е драг“ – водещ мотив в нравствената проблематика на разказите в сборника „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин

А по въпроса, за който сме се събрали, ще кажа: не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига из спасение много лесен.

Из разказа „Светите застъпници“

В сборника с разкази „Под манастирската лоза“ емблематичният автор Елин Пелин насочва вниманието си към един тематичен кръг, давайки израз на своя мироглед за намиране на мост между изискванията на вярата и насъщните потребности на човека, между строгостта на канона и логиката на живота. В творбите от този сборник той внася съществени промени по отношение на стила, езика и поетиката. Неслучайно „Под манастирската лоза“ е определян като „най-своеобразният дял“ от творчеството на Елин Пелин. В този сборник Елин Пелин остава верен на себе си и не изменя съществено на отношението си към света и хората.

Написването и цялостно окомплектоване на сборника трае цели 25 години. Първите два разказа – „Отец Сисой“ и „Светите застъпници“ излизат през 1909г. През 1921г. излизат още четири разказа от сборника: „Една обиколка на Свети Георги“, „Жената със златния косъм“, „Очите на Свети Спиридон“ и „Огледалото на Свети Христофор“. През 1928г. е отпечатан само един нов разказ – „Занемелите камбани“. Останалите четири разказа за издадени през 1934г.: „Чорба от греховете на отец Никодим“, „Изповед“, „Пророк“ и „Веселият монах“.

Елин Пелин в този сборник съчетава дидактичния, философския и хумористичния подход към проблемите на човешкото битие и съзнание. Съвсем целенасочено той доближава съставящите го разкази до жанра на притчата, легендата и сказанието. Или както сам заявява в разказа „Отец Сисой“: „Ще ви разкажа някои от неговите приказки, пълни с поучение и дълбока мъдрост“. Подобен комплексен подход спомага за създаването на едно особено настроение и позволява на самия автор да се дистанцира от разглеждания проблем във всеки един момент от развитието на действието. Той оставя читателя сам да реши доколко сериозно, снизходително и критично да приеме предложената му нестандартна и изненадваща интерпретация на въпросите, които открай време вълнуват човечеството.

В разказите от сборникаПод манастирската лоза“ читателят е завладян от доброто съотношение между лиричното, ироничното и философско-психологичното начало в повествованието и най-вече – от непреходността на посланията, които разказите излъчват. Човек никога не е преставал да се интересува от изхода на борбата между доброто и злото в света. Именно тази тема и още доста други подобни съществени (като например за взаимодействието между грях, наказание и изкупление; за границата между искреността и фалша в личностния и в обществения морал; за неоспоримостта и относителността на нещата; за сложността и многозначността на човешката природа; за критериите при определяне на истинността, за човешката душа и т.н.) са интерпретирани в сборника с една предразполагаща непринуденост, иронична многозначност и открито заявен от автора пиетет към „сладостта на битието“ и към правото на човека да му се радва.

Сборникът от разказиПод манастирската лоза“ е замислен и осъществен като цикъл разказ-легенди, обединени от образа на един общ измислен разказвач: добродушният, весел и философстващ игумен отец Сисой.

При Пелиновите разкази събитието крепи и изчерпва тезата, фиксирайки мига, когато едно положение се променя в друго. Така например свети Спиридон ослепява, но Бог му връща зрението или пък в „Светите застъпници“ светиите искат непорочно зачатие на всяка цена, но им се показва нагледно колко несъстоятелна е подобна претенция и т.н. И тук също развръзката, настъпваща най-често в края на разказа, носи основния идейно-смислов заряд: пророкът от едноименния разказ след всички сторени злини на хората се вкаменява или пък замелите камбани от другия познат ни разказ сами зазвъняват и т.н. Друг елемент на типичното за Елин Пелин съчетаване на лиричност и психологичното при трактовката на образите и събитията е важната роля на пейзажа като незаменимо средство за одухотворяване на повествованието, за пълно прикритие на авторското присъствие и за подсилване на основното внушение. В сборникаПод манастирската лоза“ пейзажът е видимо изменен по отношение на горепосочената си многозначна функция. Той най-често е сведен до кратки описание на природни картини, до „пейзажни интериори“, „пейзажи-обстановки“ и описания на определени места в хода на действието, например описанието на глухото градче с белите къщички-кутийки, на тихите улички, над които се ронят трендафил, и на великолепния интериор на Смарагдения дом в „Жената със златния косъм“, манастирът с бялата камбанария, доминиращ над приказно красивата долина в „Занемелите камбани“, или изпълненото с тържествен блясък зелено майско поле, по което Свети Георги се носи като „пътуващ пламък“ и т.н.

В „Под манастирската лозаЕлин Пелин сякаш „рисува с думи“ повече от всякога, изобразявайки живописна характеристика на изобразявания обект с помощта на запомнящи се детайли. Лирико-живописните фрагменти в повечето от разказите в „Под манастирската лоза“ упражняват силно естетическо въздействие.

В разказите от сборникаПод манастирската лоза“ Дяволът си е Дявол и дори е крайно необходим за спасението на човешките души, защото само на фона на злото доброто изпъква още повече. В много от разказите развръзката е повече от изненадваща, а лиричният тон с нищо не накърнява философската дълбочина на изводите.

Елин Пелин е не само всепризнат писател-художник на българското село, но и негова рожба, човек, закърмен от детството си с народните предания, легенди и песни.

Делата, възгледите и съмненията на героите от разказите в сборника „Под манастирската лоза“ не противоречат на основните начала на християнството и на православието, а само на формалното им спазване. Темата за греха и за неговото опрощение или наказание се интерпретира в различни варианти в разказите „Очите на Свети Спиридон“, „Изповед“, „Веселият монах“ и особено в „Чорба от греховете на отец Никодим“.

Трогателно чисти и мъдри са мислите на отец Никодим. Те доказват колко относително понятие е грехът и как човек не може да отсъжда кое е грях и кое не е, замествайки Бога. Още по-мъдри и  противоречащи на каноните са прозренията му, че „никой не може да спаси душата си, ако погубва тялото си“, „защото те са същност неразделна“ и „Не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?“ Не трябва и не може да се счита за грях това, което е в хармония с установените от Бога закони. А човекът, сравнен с бяло  и черно зърно, е образно определен като съчетание от противоположности, от добре и зло, без които човешката душа не би могла да постигне съвършенство вън от тялото.

Относителността на доброто и злото като философски категории и като конкретни явления в човешкия живот е в основата на голяма част от разказите в сборника, но особено силно и оригинално тя е защитена в разказите „Огледалото на Свети Христофор“, „Пророк“ и „Занемелите камбани“. Възстановено е равновесието между доброто и злото, нарушено от преследването на хорските грехове.

В разказа „Занемелите камбани“ Елин Пелин предлага още един вариант на вълнуващата го тема за доброто и злото. Чрез поучителната история на преставащия се игумен отец Йоаким авторът утвърждава народна мъдрост: „Прекален светец и Богу не е драг.” Главният герой пренебрегва основни човешки и християнски добродетели и онемелите кабини произнасят  най-гръмката и очевидна за всички присъда за сторения от него грях – изпъждането от храма на бедната жена с болното дете. Той предпочита скъпите дарове, дадени от богаташа вероятно за опрощение на непростими грехове, пред нейния скромен дар от сърце. Доброто не е на повърхността на човешките постъпки, а е в искреното зачитане на човешката болка, в готовността тя да бъде облекчена. Разкаянието довежда до изкуплението на сторения грях, а поличбата със занемелите и след него сами прозвънели камбани показва истинската стойност на вярата, безнадеждността и любовта, изчистени от човешките заблуди.

Героите в почти всички разкази от сборника са светци, духовници и в редки случаи – светски лица. Верен на един от основните принципи на своя художествен метод – деидеализацията – Елин Пелин и приземява героите си, демитологизира техните постъпки и мисли, влагайки в устата им доста реплики и самопризнания. Неговите светци и монаси са тясно сродени с всекидневния живот и с всичките му дребни радости и изкушения. Макар да носят у себе си идеята за вечното духовно начало и Свети Георги, и Свети Спиридон, и отец Сисой, и монахът Еникий от „Веселият монах“ не отвръщат очи от човешките дела, а подхождат към тях с разбиране. И това ги поставя много по-близо до Божиите повели.

В сборникаПод манастирската лозаЕлин Пелин поема една роля на морализатор, без да натрапва грубо и демонстративно своите морални и философски поучения. Много рядко той си позволява да изведе поуката в някои от разказите в сборника и когато го прави, то е  единствената цел – да подтикне читателя към размисъл. Философията му за доброто и злото е в унисон с основните християнски ценности, но в същото време тя е достъпна и убедителна, защото е повлияна от живия живот, от опита и от мъдростта на поколенията. Ако читателят разбуди и разчете у себе си закодираните послания на своите предци и ги съгласува със собствените си преживявания и наблюдения, то сборникътПод манастирските лоза“ е изпълнил и ще продължи да изпълнява зададените му от Елин Пелин цели. Разказите в него не дават окончателни отговори на вечни въпроси, но безспорно правят човека по-отзивчив към чуждата болка и по-толерантен в позицията си спрямо доброто и злото.

Към началото