Природата и любовта в стихосбирката „Сън за щастие“ от Пенчо Славейков

Пенчо Славейков е творец с широк творчески диапазон. Създател е на епичната „Кървава песен“, на философски и психологически поеми, на граждански стихотворения, на произведения с фолклорна основа и много други литературни произведения, както и сътворява изящните лирически миниатюри, събрани в стихосбиркатаСън за щастие“. В тази стихосбирка Славейков отразява своята земна и мъдра философия за живота.

В стихосбиркатаСън за щастие“ авторът Пенчо Славейков разкрива непосредствено интимни чувства и настроения – споделя любовни трепети и душевни вълнения, свързани с усещането за самота и мисълта за смъртта. Сред многообразието от мотиви ярко се открояват любовният и пейзажният. Любовта и природата заемат централно място в стихосбирката. Лирическите настроения в стихотворенията се редуват – ведри, жизнерадостни, раздвижени, статични. Славейков описва същия принцип, както в живота – радостта се сменя в тъгата, а покоят – с движението.

В стихосбиркатаСън за щастиеприродата е пресъздадена с изключителна пластичност. Тя е обрисувана зримо, осезаемо, с много финес и деликатни линии. Светът е край нас със своите форми, цветове, мирис – усеща се синевата на небето („В небесата яснее летний ден“), маранята на лятото (“Летен ден едвам се влачи“), свежестта на вечерната прохлада („Тихо вее вечерна прохлада“), тишината на вечерта („Вечерни сенки насетно“) и др. Лирическите настроения в пейзажните творби на Славейков са спокойни. Поетът създава „обективни“ картини на природата в нейните разнообразни настроения – привечер, сутрин, на пладне, в различни сезони, като изразява чрез свои душевни състояния, неуловими и призрачни като сънища за щастие.

В отношението поет-природа най-забележителен момент в тази стихосбирка е, когато те се сливат по такъв начин, че не може да се сложи границата между одухотворената природа и човешкото чувство. Например, стихотворението „Ни лъх не дъхва над полени“ съдържа изумително нарисувана картина на лятното утро, което се възприема като картина на спокойствие и тишина, светлина и чистота. Това е постигнато чрез отрицателните форми на глаголите („Ни лъх не дъхна над полени,  / ни трепва лист по дървеса“). Кристалната чистота на лятната утрин е в хармония с бодрите чувстват на човека и неговият жизнен път. Именно жизненият човешки път е характерен за цялата стихосбирка. Ключовите думи „мечта“ и „щастие“ и определенията „ведър“ и „бодър“ изграждат представата за вътрешното състояние на Аза. Освен чрез лексиката, това преливане се предава и чрез музиката на стиха. Отначало тя е звучна и бодра чрез алитерацията на „р“: „В зори ранил на път..“, в следващите стихове става нежна чрез алитерацията на меките съгласни „л“ и „м“ – „милва ми душата бодра, за лек път охолна мечта.“ Във финала на стихотворението ключовата дума „щастие“ се съединява с друга ключова дума – „сън“ („..а където ме с милувка чака на мойте щастие сънят“), отразявайки в обратен вид емблематичното заглавие на стихосбирката – „Сън за щастие“.

Пенчо Славейков удивително съумява да предаде преливане на радостта в тъга. Това той осъществява майсторски с т.нар. „сложна простота“. Образец на тази „сложна простота“ е стихотворението „Спи езерото“.

Спи езерото; белостиволи буки

Над него свождат вити гранки,

И в тихите му тъмни глъбини

Преплитат отразени сянки.“

Изчистеният пейзаж е изграден чрез два образа – на езерото и на буките; чрез два контрастни цвята – белият („бели-те буки“) и тъмният („тъмни гранки); създавайки две състояния – на покой и движение. Покоят е представен чрез неподвижността и тишината с глаголни форми, изразяващи статичност – езерото „спи“, „замряло“, „нито трепва“. Покоят обаче не е абсолютен – загатва се скрито движение – буките „преплитат отразени сянки“, „треперят“, „шепнат“, отронен лист понякога „сепва“ езерната повърхност. Едва доловимото присъствие на движение не нарушава обаче покоя. В съзнанието на читателя остават два образа – езерото и буките – символизиращи покоя и движението.

Любовта в стихосбирката е намерила израз в любовната лирика: „И на яве, и на сън“, „Насреща ми седеше мълком ти“, „На пладне срещнахме се ний“ и др. Това са миниатюри с нежно и дълбоко чувство, лишено от еротика и бурни страсти. Любовта в тях е духовна близост, интелектуална връзка, носи печата на дълбока преданост и вътрешна сила. В стихотворението „На пладне срещнахме се ний“ поетът утвърждава своя стремеж към трайни стойности в човешкия живот. Жената за него е „другарка“, „сестра“, „свидно дете“, а сърцата на двамата влюбени са „на свети чувства свят съсед“. Чувствата към любимата са „дивна като ясна нощ, / свидна като ден“.

Най-хубавите любовни стихотворения на Славейков представляват красиви сънища и блянове. Вдъхновителката на любовните чувства в тях носи светлия ореол на мечта и красив спомен. Стихотворението „Во стаичката пръска аромат“ притежава именно такава атмосфера на нежна чувствителност и задушевност:

Во стаичката пръска аромат

оставена от тебе китка цвете…“

Присъствието на любимата чрез уханието на цвете създава представа за изтънченост на духовната й същност. В неговите спомени любимата се явява като блян. С финалните стихове, повтарящи първите два стиха, но с инвестиране на личното местоимение („Во стаичката пръска аромат / от теб оставената китка цвет“) се подчертава още по-силно очарованието от незримото присъствие на любимата.

Подобна поетична атмосфера, наситена с интимни преживявания, се съдържа и в стихотворението „Насреща ми седеше мълком ти“. Още в първия стих се очертава присъствието на двама влюбени. А белег на някаква отдалеченост между тях подсказва мълчанието на жената. По-нататък в произведението техните портрети се разгръщат и допълват. Статична картина, наситена със съзерцателност и мълчание, но подсказваща силни емоционални преживявания. Силата на тези преживявания се издава от „мълчаливи“ и „ясни“ очи на жената:

Но неми бяха ясните очи, –

и само в тази яснота личи,

че буря е зад тях нощес вилняла

и яснота чрез сълзи им е дала.“

В стихосбиркатаСън за щастие“ има произведения, в които природата и любовта изграждат една цялостна картина на равнопоставеност. В техния център е човекът и емоциите му. Например в стихотворението „Алеята е пуста. Дъжд ръми“ двама влюбени вървят по пустата алея и тихият дъждец сякаш участва в техния закачлив любовен разговор. Дъждът вече е спрял и грейналото слънце им се смее. Унесени в любовния си разговор, те не забелязват, че продължават да вървят под разтворен чадър („в залиса на разговор любовен, / ний все вървиме под чадър дъждовен“).

Пейзажните и любовните стихотворения от стихосбирката притежават съзерцателност, успокоение, самовглъбеност, дълбоки чувства. Те са въплъщение на оптимистичното светоусещане и световъзприемане. От тях се излъчва ведрост, тонус, живот. Като образец може да се посочи стихотворението „Зад горите тъмни ясен ден се кани“. Възгласа: „Как е хубав, Боже, твоят дивен свят!“, който се повтаря в края на трите строфи като рефрен с леко изменение, представлява чиста животоотдаденост. Ведрото настроение се създава от картината на радостно опиянение, обхванало природата и влюбените.

Стихотворенията от „Сън за щастие“ на Пенчо Славейков са посветени на природата и любовта. Те успяват да разкрият жизнената философия на поета, в основата на която е жизнелюбието, преклонението пред духовната красота, вярата в победата на светлото начало на света. Те представляват славослов на живота, на единството между природата и човека, съединени от творящата сила на любовта.

Към началото