„Проглас към Евангелието“ – спасителната сила на Божието слово

Проглас към Евангелието“ е една от най-значимите творби от старобългарската поезия. Старобългарската поезия се развива основно в две направления – химична и декламационна. Първата е химичната (още се нарича „култова поезия“), която е предназначена предимно за целите на богослужението. Втората е декламационната (наричана още „извънкултова“), която не е пряко свързана с църковните практики. Тя е предназначена преди всичко за рецитация и е значително по-близка до съвременните представи за поезия, тъй като е изградена върху основата на личностното преживяване. Творбата „Проглас към Евангелието“ принадлежи към декламационната поезия.

Творбата е известна само по преписи – общо четири. Не е установено ясно нейното авторство, тъй като липсват безспорни доказателства за него. Предположенията са свързани с личността на Първоучителя Константин-Кирил Философ, за когото се знае, че е притежавал поетическа дарба. Друго предположение е, че автор на Прогласа може да се приеме Константин Преславски.

Като стихотворна творба „Проглас към Евангелието“ впечатлява със своя обем от 108 стиха. Съдържанието й е свързано с прославата на словото, което славяните вече могат да слушат на своя роден език. Именно на роден език благовестието звучи радостно, защото докосва душата с живите звуци на ясната и разбираема човешка реч.

Началото на творбата насочва към най-голямата ценност в света на средновековния човек – познаването на Бога. Поетът посича, че както е предречено от пророците, „Христос иде да събере народите, защото е светлина на целия този свят.“ От божественото му слово човеците ще могат по-лесно да разберат истината и да заживеят според Божиите закони:

„А те казаха: Слепите ще прогледнат,

глухите ще чуят буквеното слово

да познаят бога, както трябва.“

Като се позовава в следващите стихотворни редове отново на евангелските послания, авторът на Прогласа напомня, че те „учат всички, като казват: / Вие, които търсите красотата на душите, / вижте, любете и радвайте се…“. Времето, в което е създадена творбата, е време на явна и непримирима борба между езичеството и християнството за влияние над славяните. По тази причина поетът търси силно въздействие върху своите слушатели – новопокръстения славянски народ.

Прякото обръщение засилва въздействащата сила на поетичната реч, така че тя да докосне сетивата на онези, за които е предназначена. Акцентът в стиховете тук е свръх словото като ценност, идваща от Бога, като „дар божи за дясната част, / дар за душите, който никога не тлее“. С цялото си пристрастие към идеята да утвърди силата и значението на Божието слово като безценен дар за славяните, авторът на Прогласа е намерил най-точния начин за въздействие чрез разгърнатите сравнения за светлината и сетивата – за окото, „което вижда цялото божие творение“, за слуха и тътена на гръмотевицата; за ноздрите и мириса на цветята; за устата и вкуса на сладкото. „Безкнижната душа“ е лишена от възможността да възприема света като Божие чудо, тя е отдалечена от Божия закон. Тя е умъртвена у непросветените хора, които по този начин стават лесна плячка на „скотския живот и похот“. 

Тонът на автора тук е поучителен, но и добронамерен, което се усеща в обръщението му „братя“. Реторичните въпроси са наситени с лиричен патос: „Кой прочие човек не разбира? / Кой бе ще приложи мъдрата притча…“. Посланието към слушателите пояснява, че „всяка душа отпада / от живота, когато няма божи живот, / когато не слуша божието слово“. За да бъде прието по-ясно това послание, е използвана и евангелската притча за семената, хвърлени в земята:

„но кой знае тая права вяра,

която е като семето, което пада на нивата,

така и тя, падаща върху човешките сърца,

изисква божия дъжд на буквите,

за да израстен по-добре божият плод.“

Именно книгите са тези, които са здравото оръжие и които притискат „главата на лукавия“. В тях е спасителната сила на Божието слово, която единствена може да изведе славяните близо до Бог – да застанат достойно до „дясната страна на божия престол“.

Проглас към Евангелието“ утвърждава радостта от възможността на славянския народ да черпи от богатствата на книжовната мъдрост, като слуша Божието слово на своя собствен език чрез превода на евангелските текстове, направен  от Първоучителите за тях. Творбата е наситена с религиозен оптимизъм за бъдещето на новопокръстените и просветени славяни, които ще намерят своя път въпреки изкушенията на злото. Те вече имат светлината на писменото слово и неговата могъща сила да срази човека с думи. В този смисъл произведението „Проглас към Евангелието“ дава израз едновременно на проблемите на своето време и на демократични и универсални хуманистични цели.

Към началото