Родината, майката и любимата в лириката на Яворов

Пейо Яворов е може би единственият поет в българската литература, който е едновременно трагично загадъчен, артистично показен, съдбовно предопределен и хайдушко безразсъден. Той показва силни и крайни чувства, предопределени от голямата любов към българския народ, към майката, към любимата жена, към божествените пътища на познанието. В момент на дълбока обществена и нравствена криза поетът отваря душата си в търсене на истината за човека и на онзи, който ще спаси хората от моралната безизходица.

В творчеството на Яворов емблематични роли играят родината, майката и любимата. Те са дълбоко изстрадани същности, които изпълват с противоречиви чувства и мисли поета. Родината е болка, но и радост. Майката – спомен и напразен блян. Любимата жена – „прохладен лъх от ангелско крило“ и чудовище. Яворов се лута между истината и лъжата, високото и ниското в живота, съмнението и вярата. Търсейки истинските стойности, поетът се завръща съкрушен и преоткрива отново родината, майката и любимата.

Родината присъства трайно в творчеството на българския поет. Цикълът „Прозрения“ включва едно от най-интересните стихотворения, посветени на България. „Обичам те, родино..“ – пише Яворов в „Родина“, за да направи клетвено  вричане в обич и вярност към оная, която му е дала толкова скръб и болка, но и живот. На преден план е поставена моралната същност на хората, съставляващи родината. Миналото е „тъмен ек“, то „ридае“, а бъдещето – това са „сънищата здрачни на сърцето“. Там някъде между ридаещото минало и здрачното бъдеще е родината на Яворов.

В поемата „Нощ“ оковите присъстват отново – като символ на социалното и духовното робство на народа и като символ на отчаянието. Писъците са „диви“, идващи сякаш от ада, въздишките – „отчаяни“, а плачовете – „гладни“. Срещу тях се издига огромното чувство за вина, което разяжда душата на лирическия субект. Клетвеното вричане от стихотворението „Родина“ е повторено и тук с още по-голяма жертвоготовност:

„Ще бъда твой! Кълна се, майко,

кълна се в хилядните рани

на твоята снага разбита;

кълна се и в мечтите твои

за бъдещност честита:

с кръвта си кръст ще начертая

от Дунав до Егея бял

и от Албанската пустиня

до Черноморските води!“

Саможертвата в името на родината ще се превърне в „кръст на дух свободен“, който ще начертае бъдещия път на развитие. Разбитите илюзии няма да сломят душата на човека, готов отново да защити родината си. Клетвата обаче трудно ще бъде изпълнена. Лирическият Аз пита: „Кой ли и защо, / кога ли ме е оковал?“ Смисловото значение на съществителното „окови“ се разширява, за да изрази страха от невъзможността клетвата да бъде изпълнена. Когато мечтите са продадени за късче хляб, няма място за високи идеали. В кошмарът на духа в „Нощ“: „Чернило черно / орисници ми предвещаха“ черният цвят подчертават предчувствието за безперспективност, за отсъствие на надежда и вяра, за потъпкване на идеали и ценности: „И няма никога душа / крила по воля да размахва!“ Ценностното сгромолясване е страшно: „В живота свой / и аз една звездица имах. / И тя, уви, / така изчезна…“ Отсъствието на нравствени опори отваря ада на собственото „аз“, където се сблъскват тъмни и светли сили. Как да се намери истинският път в живота, какво да укрепи вярата – това са основните въпроси, чиито отговори настойчиво търси в бездната на нощта Азът.

Съпричастността към тревогите и грижите на българския селянин най-ярко е изразена в творби като „На нивата“ и „Градушка“. Поетът стига до дъното на безнадеждността, до абсурдните на човешкото съществуване, за да предизвиква размисъл у хората над собствената им съдба. Природни и социални бедствия убиват човешкото, ограбват мечтите и надеждите. Духовното опустошаване е по-страшно от физическото. В „На нивата“ селяните намират изход в пиенето. Пиейки, те ще забравят за вечната борба със земята, ще забравят оскъдицата, ще забравят за царския  бирник. Животът изтича и липсва дори най-малка надежда за излизане от този кръговрат. В поемата „Градушка“ песимизмът, пълното обезверяване звучи пророчески апокалиптично – „вечно зло ги носи“, „…цвят – надежди е пожънала..“ Градушката е погубила не само реколтата на селяните, но и е отнела последната надежда във вечната битка с природата. Яворов осъзнава неизбежността на мъката и страданието и невъзможността да бъдат победени. Трагично сам и трагично обречен е човекът на земята.

Родината има не само социални, но и патриотични измерения. Съдбата на поробените българи в Македония се превръща в съдба за поета Яворов. Той тръгва по хайдушките пътеки, за да защити каузата си. В цикъла „Хайдушки песни“ поетът пресъздава патриотичната борба в героично-романтичен план, използвайки стилистиката на народната песен. На преден план са изведени мотивите за трудния път на бунтовника и неготовата жертвоготовност. Яворов прави впечатление с интимно-изповедния тон на творбите, авторовата емоционалност, градацията на настроението. Родният дом е заменен с Пирин планина, братът и сестрата – със „сабя халосия“, а либето – с „пушка огнебойка“. При Яворов не липсва мотивът за духовното безсмъртие на героя. Чрез песента на пилето подвигът на бореца за свободата ще достигне до хората.

В „Заточеници“ гледната точка към темата за борбата е по-различна. Героите се разделят с родината след предателство. Аз-формата на стихотворението придава по-голяма съкровеност и релефност на преживяванията. Раздялата е представена като раздяла с любимата. Прострените ръце, сълзите в очите, угасналите погледи, горчивата скръб в сърцата са онези художествени детайли, които съдействат за превръщането на понятието „родина“ в лично преживяване. Творбата на Яворов внушава, че родината е ценност, която трябва да се отстоява.

В периоди на ценностни колебания, на несигурност, на вътрешен драматичен конфликт като че ли най-близък човек за страдащата душа си остава майката. За Яворов майката и детството са хубави спомен, към които поетът се връща в моменти на тъга и страх. Родният дом и майчиният поглед са онзи пристан, за който така копнее уморената му душа.

Разяждан от чувство за вина, модерният интелектуалец иска прошка от майка си в поемата „Нощ“. Той поставя много въпросителни относно неизпълнения синовен дълг. Почувствал се сам и объркан, лирическият Аз търси топлата майчина прегръдка и тихата й песен. Песента свързва емоционално и духовно хората. В кошмара на сънищата си обаче героят вижда майката да извръща лице от него и търси спасение от срама в смъртта.

Мотивът за вината е разгърнат и в стихотворението „Майчина любов“. Героят се чувства виновен пред майка си за това, че е разрушил всичко в своя живот – идеали, мечти, любов. В същото време той разбира, че не може да умре, защото срещу него се изправя майката със своята обич.

В стихотворението „Молитва“ присъства мотивът за майчината подкрепа и благословия. Лирическият субект търси подкрепа не от Бога, а от майка си. Тя трябва да бди над него и любовта му. В лицето на любимата той е намерил онзи „бряг“, който ще го спаси от вътрешната криза, ще възвърне радостта му от живота и ще укрепи мечтите му. Но заедно с любовта се прокрадва страхът. Лирическият Аз моли майка си да бди над невинността, защото в този свят на страсти и падения е трудно човек да се опази дори от самия себе си.

Разбира се, в поезията на Яворов отношението както към родината, така и към майката не е еднозначно. Лирическият герой търси утеха у майката, изпитва чувство на вина, но в моменти на силна криза е готов да изпита и ненавист към нея. В стихотворението „Напразно, майкомайката е наречена „немилостива“ и е изразена остро съжаление от това, че му е дала живот. Ясно е, че тази, която дава живот, не може да запълни липсващите празнини, не може да спаси лирическият герой от изпитанията на собствената му душа.

Яворов оставя едни от най-хубавите стихове в българката любовна лирика. Стихотворението „Две хубави очи“ разкрива жената чрез синекдохата (очите). По този начин се загатва за нейния цялостен образ и в същото време той благоразумно е отблъснат, за да останат само музиката, лъчите и молещата се душа. Молитвата на душата е за взаимност и за предпазване от греха на живота. Многоточието след стиха: „Не искат и не обещават те..“ , подсказва за надеждата на мъжа, че любимата ще отвърне на чувствата му. Във втората част на произведението същият стих завършва в възклицателен знак, което говори за категоричността на внушение. Стиховете очертават едно вътрешно напрежение, породено от силата на страстта и копнежа от страха от самото осъществяване на любовта.

Със своята красота и чистота любимата възвръща загубената вяра в душата на мъжа. Тя е онзи съживителен лъх, който ще го спаси от тежката душевна криза. Любовта е окъпана в светлина, в слънчеви лъчи. Тя  е „ярък ден“. Това е любов за цял живот, която ще продължи дори и след смъртта, разрушавайки всички прегради. В стихотворения като „Ела!“ и „Блян“ любимата е видяна като пъпка на „крехка майска роза“, очите й са „звездни небеса“, косата – „здрачния воал / на късна вечер“, дъхът й – „зефир, посред цветя заспал“. В „Пръстен с опал“ Яворов намира най-нежните слова, с които да назове своята любима: „Мечтата ти е очарована робиня / на моята душа…“, „Душата ми над тебе бисер ще поръси, / че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май…“

В „Ще бъдеш в бяло“ поетът вижда любимата в бяло, „с вейка от маслина / и като ангел в бяло облекло“, и я пренася в отвъдното. Белият цвят отпраща към света на отвъдното и божественото. Пътуването към него става с помощта на жената.

Любимата в поезията на Яворов е видяна и като чудовище, като демон. Жената е чудовище, защото с плътта си поваля мъжа в ямата на греха. В стихотворението „Проклятие“ жената е разпозната и прокълната именно чрез образа на ненаситно чудовищната плът. Лирическият Аз в това стихотворение осъжда жената, че е превърнала душата му във „вертеп на сладострастие“. Жената е святост, но е и жадната „царица на нощта“, която се отдава на сладострастието. За търсещия герой демоничната жена е изпитание. Тя ще провери неговата способност да оцелее. Жената-чудовище освен страх буди и любопитство, познавателна тревога. Демоничната жена предизвиква страстта, тъмните желания.

Стихотворението „На Лора“ обединява черти едновременно от образа на демоничната жена и на жената с ангелска чистота. Тя е „призрак лек“, но и „знойна плът“. Тя е мираж, но в същото време „алчна младост“. За тази жена копнее душата на мъжа, макар да знае, че пътят към нейното сърце ще бъде дълъг. Любовта към любимата е копнеж, желание, болка, зов, молба, изпитание – цяла мрежа от чувства и мисли, в която всеки сам се оставя да бъде оплетен.

Стиховете на Яворов оставят читателя в състояние на вътрешен размисъл. Те грабват съзнанието и душата на героя със силата на страстта, динамиката на чувствата и дълбочината на прозренията. Родината, майката и любимата са вечни човешки ценности. Яворов дава пример за такова индивидуалистично тълкуване.

Към началото