Романът „Дядо Горио“ от Оноре дьо Балзак – картина на времето и нравите

Оноре дьо Балзак успява да изгради забележителна картина на живота във Франция в един почти хронологичен ред – времето от 1816 до 1848 година. Самият Балзак е убеден, че „действителността е най-великият романист на света“. Писателят се опитва, според собственото си признание, да напише „историята, забравена от толкова историци – историята на нравите“. За целта той съставя „списъка на пороците и добродетелите, събирайки в едно главните последици от страстите, описвайки характерите, избирайки основните събития, които стават в обществото, създавайки типове чрез обединяване на чертите на няколко еднородни характера”.

Типична за Балзак е опростената интрига, автентично предадената атмосфера на времето и  социалния климат, включително и образите на героите в социално-историческия им аспект. Повествованието може да се определи като „романизирана форма на драма“.

Романът „Дядо Горио“ се характеризира от изследователите на Балзак като възлов в цялата поредица. В този роман са изобразени герои, които по-късно стават централни образи в другите романи, например Растиняк, Вотрен, Нюсенжан, Ресто и др. Сюжетът на „Дядо Горио“ има за основа не необикновеното или занимателното, а една човешка съдба, подчинена изцяло на определена човешка страст. В случая това е бащината любов – всеотдайна, безпределна и обсебваща. Тази страст е противопоставена на лишеното от благородство и възвишени чувства парижко общество, чиято най-значима ценност и смисъл на съществуване са парите и личното преуспяване. Драмата на стареца Горио се развива на фона на човешките взаимоотношения, предопределени от парите и материалното благосъстояние. Балзак съумява да предаде същността на парижкото общество – от най-ниските до най-висшите му слоеве, за да открие ясно пред читателите си действителната картина и истинските лица на хората. Безпроблемно може да се определи водещият мотив в повествованието – забогатяване с цената на всичко: пренебрегване на моралните норми, отказване от мечти и идеали.

В темпорално отношение събитията се развиват сравнително бавно. Ритъмът на разказаното като че ли нарочно е забавен, но това е в съответствие с философията на Балзак, че събитията се подготвят бавно, преди да се откроят ярко и внезапно. Не са необходими особени прозрения, а по-скоро една наблюдателност, за да се достигне до вярната диагноза на човешките отношения и поведение на героите. Те са ясни и последователни, особено по отношение на целите, които преследват в живота си. Типичен пример за това е животът на графиня дьо Ресто, на баронеса Нюсенжан и на техните съпрузи; на богатата роднина на Йожен Растиняк – виконтеса дьо Босеан, както и на самия Йожен. Сред тях се откроява Вотрен, избягалият каторжник с истинското име Жан Колен. Той се различава от останалите със своята гледна точка за живота и обществото.

Важно значение има експозицията на романа, която въвежда читателя в една определена социална среда и насочва вниманието му към предстоящата драма. Разкривайки живописно местния колорит, авторът прави изследване на обществото като влияние върху отделните ситуации и върху характерите на персонажите. Представяйки живеещите в пансиона на госпожа Вок, писателят обръща особено внимание на миналото им,  в което е ключът за техните постъпки и взаимоотношения. Подробностите в описанието са твърде многобройни, но онова, което остава, е впечатлението за овехтялост и занемареност. Балзак не само създава реална представа за героите си, но и успява да обрисува тяхната социална принадлежност, описвайки мястото, което те обитават. От него лъха „миризма на пансион“, за която уточнява, че представлява „смесица от спарен въздух, мухъл, граниво, от нея те побиват студени тръпки, в нея има нещо лепкаво, което дразни и прониква в дрехите…“ Смислово  мотивът за вонята се приема в неговия метафоричен смисъл, който насочва към същността на обитателите на пансиона, към онова, което се крие зад благопристойната им външност и претенции за почтеност. Авторът на романа представя с чувството за мярка героите си, избрали „почтения“ дом Воке за свой пристан в големия град. Всеки един от тях се запомня с някакъв характерен детайл във външността или в принадлежностите му, издаващ човешката същност и социално положение. В точността на описанието, неговата сила и изразителност, както и  в гротесковия рисунък ясно се усеща и сатиричната язвителност на Балзак, който се самоопределя като историк на нравите, изобливащ недъзите и пороците. Гореската доминира в шаржирания портрет на стопанката на пансиона, в скицирания образ на госпожица Мишоно, допълнен от използвания като въздействащ похват реторичен въпрос: „Каква ли киселина бе лишила това същество от женственост (защото тя трябва да е била красива, добре сложена) – порок, мъка, алчност?“

При Балзак се забелязва изграждане на образите като типове с тежки характери с подчертана психологическа доминанта. Такъв тип характер е и дядо Горио. В него са обединени  типичният образ на предприемчив буржоа, натрупал голямо богатство, и баща, завладян от една маниакална страст – да даде на любимите си дъщери всичко, за да живеят те щастливо и в разкош. Случайните посещения на двете му дъщери в пансиона на мадам Воке му донасят славата на потаен и развратен тип. Именно безумната бащина любов става причина за потресаващото му нещастие и за пълното му разочарование, нищета и преждевременна смърт.  Това, което особено впечатлява в съдбата на героя е, че неговата безпределна и всепоглъщаща любов остава без отглас в сърцата на дъщерите му. В тях има място единствено за парите, които могат да получат от богатия си баща. Но те остават затворени и студени за неговите страдания в самотната му старост, за душевните му терзания, както и за предсмъртната му мъка и напразна надежда да ги види още веднъж, преди да напусне този свят. Житейската драма на някогашния богат търговец на макарони и фиде е в центъра на повествованието. Явните  и скритите механизми в човешките отношения се изясняват последнователно в разговорите и поведението на героите в романа на Балзак, откривайки психологическите мотиви, които ги ръководят. Авторът не дава обаче пряк израз на своето отношение към персонажите. Старецът е обрисуван с кръгло „като луна простовато лице“ и като „едро, здраво животно, способно да си даде и сърцето, и душата“. Постепенната социална и духовна деградация на Горио е показана чрез неговото преместване от най-хубавата стая в пансиона на Воке в най-мизерното помещение на мансардния етаж, където умира самотен и отхвърлен от близките си. Балзак описва събития от различни гледни точки – отношението на живеещите в пансиона към дядо Горио, изпълнено с подигравки; отношение на неговите дъщери и техните съпрузи, които го допускат в дома си само докато все още има пари; коментарите във висшето общество за бившия производител на фиде и за неговата история на забогатяването му, както и стремежът да осигури на двете си дъщери място в аристократичните среди чрез своите пари. Трагизмът на този персонаж се корени в неговата неразумна и прекомерна бащина обич, която го поглъща изцяло и го унищожава душевно и физически. Единствените му деца се срамуват от него и го оставя без подкрепа, когато умира. Единственото, което правят за своя баща е да изпратят празните си карети с техните гробове. Това е равностойно на цинизъм спрямо бащината обич и грижа, с която той цял живот ги е обграждал. Едва в края на дните си, Горио стига до горчивото прозрение за истинската същност на нещата: „Парите всичко дават на човека, дори дъщерите му. Ако имах да им оставя богатството, щяха да се въртят около мен, да ме гледат.“ Старецът осъзнава , че носи лична вина за своето нещастие: „Дъщерите ми бяха моят порок; те бяха любимите ми, с една дума – всичко за мене!“ Равносметката на бащата спрямо децата му е потресаващо тъжна: „Аз напълно си изкупих греха, че прекалено много ги обичам. Те напълно ми отмъстиха за любовта ми, мъчиха ме като палачи.“ За съжаление в парижкото общество всичко се измерва с пари и влияние.

Единственият, който се грижи за болния и умиращ старец, е Йожен Растиняк. Той остава възмутен от бездушната жестокост на високопоставените роднини на Горио. Същевременно обаче Растиняк усилено изучава пътищата за издигане във висшето общество и старателно усвоява уроците, които му преподава неговата роднина – графиня Босена: „Колкото вре по-хаосно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете. Удряйте безмилостно – ще се боят от вас. Гледайте и на мъжете, и на жените като на пощенски коне, оставяйте ги да мрат, щом стигнете до сменна станция – така ще се изкачите до желания връх.“ Младият Растиняк разбира, че цената на успеха, която трябва да плати, е ясно определена и ако иска да се издигне, няма друг избор. Йожен Растиняк има и още един учител за истините в живота – Вотрен. Той оприличава младите и честолюбиви хора като Йожен на хиляди паяци, затворени в буркан, които взаимно безмилостно се изяждат. Житейската философия на бившия каторжник утвърждава правото на по-силния, на коварния хищник, който си служи с измама, нечестна конкуренция или престъпление, за да достигне до заветната цел: „Човекът си е несъвършен. Той се повече или по-малко лицемер, а глупците казват, че е нравствен или безнравствен.“ За Растиняк е наистина трудно да се освободи от влиянието на една магнетична сила на волята и характера, каквато въплъщава личност като Вотрен, но успява да го направи благодарение на не загасналото благородство и чистота на чувствата си. В крайна сметка уроците на графиня Босеан и философията на Вотрен оказват въздействие върху изпълнения с амбиции младеж, решен да бъде сред победителите в живота. Йожен избира пътя на възхода и неслучайно в края на романа той се обръща със закана към Париж: „А сега ще видим: аз или ти!“

В романа „Дядо ГориоБалзак използва контрастите като похват, противопоставяйки различни социални групи, човешки характери и отделни детайли на героите или обстановката. Особено явен е основният контраст – между бедността и богатството и лукса. Контрастни са и образите на героите, разделени не само от принадлежността си към различни социални прослойки на обществото, но и от своите цели и амбиции, както и от житейската си философия, изградена върху личните им възприятия за света и хората. От началото до края на творбата се развиват три водещи теми: бащината любов в нейното патологично измерение чрез съдбата на Горио; амбицията за издигане в обществото и средствата за нейната реализация – чрез образа на Растиняк, и бунтът срещу обществото. Обединени в едно цяло и подчинени на изясняването на историята на нравите, те създават една пълнокръвна картина на времето. Но и насочват към значими изводи за същността на социалните и моралните параметри в човешките взаимоотношения.

Към началото