Самотната тишина на съзерцанието в „Спи езерото“ от Пенчо Славейков

Различията в природата отразяват различие във възгледите на човека. Природата заема голямо място в стиховете на най-видни ни поети и отношението към нея е представено разнообразно.

Пенчо Славейков вижда природата недостижима и вечна, която пулсира в стиховете му. В изящните миниатюри от сборника „Сън за щастие“ тя придобива скрит психологически живот, своеобразно отражение на човешкия дух, на неговите тежнения и наклонности. При Славейков се откроява точно определена душевност, затворена в себе си, изолирана от „врявата на деня“, от времето, историята, съвременността, родовите корени – душевност, която определя поетическа чувствителност.

В „Спи езерото“ рефлектират отблясъци от субективни и едва загатнати настроения. Те се променят под воала на доминиращата приглушена тъга. В целия сборник „Сън за щастие“ откриваме една нова сетивност. Славейков пише миниатюрите си от началото на века в доста дълъг период от време. Той извежда самотата пред основното състояние на личността – същностна черта на модерната душа.

В „Сън за щастие“ се налага особено силно новият естетически поглед на твореца. Поетът провокира читателя в постепенно нарастващата меланхолия, в темите за природата и любовта, в многозначността на ситуацията и словото, в намека и загадката на настроението. Славейков предоставя свободата строго индивидуално.

Природната картина отразява духовна нотка на лирическия субект, внушава тънко мисловно-емоционално състояние, кратковременни или трайни черти на психиката и характера. Отвсякъде ни обгръща кротка тъга и ненатрапчива само изолация, концентрираност в себе си – черти, които са между първите стъпки към модерната за епохата поезия на символизма.

От „Спи езерото“ струи спокойствие и застинала тишина. Ако се вгледаме по-внимателно в текста, откриваме, че той е запълнен с движение, но едва забележимо и затова се възприема като елемент на покоя – буките „треперят“, „свождат вити гранки“. Трепетът е лек, почти невидим, че не смущава усещането за заспалото време. И тишината, наситена със съзерцателно спокойствие, се възприема като самота. Пейзажът е изграден от два противопоставени един на друг образа като състояние и като багра („спи езерото“, „замряло нито трепва“, и от друга страна, буките „шъпнат“; „белостволи буки“ и от трета страна, „тъмни гълъбини“). Въпреки почти контрастните разцветки, усещането е за пасивност. Двата основни образа са детайлизирани („гранки“, „сенки“, „лист“ – „гълъбини“), което нюансира общата картина.

Самотата не е съзнателно търсена. В „Сън за щастие“ лирическият субект има подчертано вътрешно предразположение към нея. Той е уединено съзерцателна личност, погълната от себе си. Той е творец мислител, радетел за европеизацията на литературата ни, на цялостния ни културен живот. Славейков е привлечен от вечните проблеми на духа, от кардинални етично-философски и естетически въпроси, а не от социално историческите предпоставки за проявлението им. Затова той не се интересува от причините за самотата, а от психологическата й същност и проявление, от много вариантността й като изява и ситуация.

Привидно в „Спи езерото“ човекът не съществува. Но имаме усещането, че лирическият субект присъства невидим; той не иска да смути тишината и самотата, дори собственото си съзерцание. Той безмълвно наблюдава езерото, сякаш наблюдава картината на своята душа, приютила самотната тишина като преграда, която го отделя от света, от шума на кипящия живот и създава усещане, че самият живот е тишина, самота и тъга.

Съзерцанието е много характерна черта не само за лирическия субект в „Спи езерото“, но и за цялостното модерно тогава световъзприемане, за новата индивидуалност. Това е поезия на безвремието, по-точно на спрялото време. Сякаш никога нищо друго не е имало и няма да има. „Спи езерото“ е една изцяло изолирана картина, която измества всички представи за живота и ги подчинява на самотното съзерцание в тишина. Точно то е сред основните мотиви в новата поезия. Като мъгла то скрива проблемите на живота, отдалечава ги – все едно те не съществуват. В тази модерна за началото на XX век естетика реалната обективност губи смисъл. Зад видимостта на предметите интригува една друга реалност – духовна, затворена в себе си. В „Спи езерото“ обаче обективната картина е съхранена напълно; тя е като заснета с фотокамера, но сякаш е разтоварена, плува в друга действителност. Иначе картината е много зрима, цветна, земна, сетивна и в отделни детайли, и като цяло – миг от хармонията в естеството.

Сякаш пейзажът прелива в човешката душа и тя – в него. Природата, запазила обективността си, се превръща и в психологическа рефлексия, „вътрешен духовен пейзаж“, „пейзаж на душата“, както са го дефинирали литературни изследователи. Поетът търси извън обективно реалното другия смисъл на неуловимите внушения на духа. Стихотворението е стаен блян за самота. То е между най-силните творби на Славейков – внушава крехко психологическо изживяване – на приближаване до природата, размисъл и съзерцание.

Творби като „Спи езерото“ показват, че в българската литература се налага нова естетика, нов вкус към поезията.  Говорейки за новите естетически влияние в „Спи езерото“ и в целия сборник „Сън за щастие“, не трябва да забравяме противоречиво сложната натура на автора Пенчо Славейков. В литературното му дело модерното и традиционното се преплитат, дори често в едно и също произведение.

Епик и лирик, критик и мислител, вътрешно противоречив, повече от век Славейков продължава да бъде сред елита на културното ни пространство – с поезията, статиите и внушителната си личност. Той преследва една дръзка естетическа цел – решителна европеизация на литературата ни, приобщаването й към модерната художествена чувствителност. Интригува го духовността на човека от началото на ХХ век – човекът, обърнат към самия себе си. Привличат го лабиринтите на духа. Проблемите за красотата, самотата, любовта, трагизма, смъртта, разочарованието, идеала са вечни. Никъде Славейков не е така лиричен, както в „Сън за щастие“. Книгата е своеобразен лиричен остро на съзерцателната тишина, на вглъбената в себе си самотна душа, през която преминава животът. И сред тези миниатюри „Спи езерото“ е една от най-многозначителните – истински пред разцвет на символизма. Но в своите нестихващи противоречи, в своето творческо вглъбения Славейков непрекъснато се връща към природата, за да каже: „Само природата има мощ да възкреси умрялото човешко чувство.“

Към началото