Символиката на мрака и светлината в „Епопея на забравените“ – Иван Вазов

Стихотворението „Левски“, част от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, започва с мрачна картина на робството, която обгръща всичко и създава тягостно чувство за безпомощност и бездействие: „Манастирът тесен за мойта душа е.“ На този фон се открояват делото и образът на Левски като нещо ярко и светло. Покоряващото му излъчване и значимата му роля в историята ни са внушени чрез метафорични изрази, смислово свързани с образа на светлината: „В бъдещето тъмно той гледаше ясно“, „обърнал се беше на дух, на огън“. Оръжието на Апостола са словата му – „прости и кратки“, и идеите му, които „в ония дни мрачни и що „робство“ се викат“ ентусиазират сънародниците му, будят заспалата им съвест, прогонват страха от поробителя. Гласът на Апостола звучи като глас на съвестта, поражда размисъла за мисията на всеки човек, за ролята на личността в обществото. Без да губи нищо от обикновено човешкото, Левски е издигнат на недостижим пиедестал – нито един друг герой в епопеята не е назован „светец“. Светлината винаги е била символ на светостта и непорочността на Божиите избраници, на тяхната всеотдайност в името на доброто.

Образът на Паисий в едноименното стихотворение е изграден по подобрен начин. Епохата на робски страх и невежество, в която твори, е определена като „тъмнини дълбоки“. Но тук тъмнината означава и далечното, непознато и неясно за съвременниците на автора време. В епитета „тъменВазов характеризира и величествения образ на хилендарския просветител:

„…един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумяща пишеше наведен.“

Необичайната в цитираните стихове употреба на епитета се свързва с романтичната загадъчност на святото дело, на което героят е посветил живота си. Определението в този контекст намеква и за непоквареността на Паисий, за изолираността му от светския живот.

Стихотворението за Паисий заема средищно място в композицията на цикъла и това не е случайно. Вазовиятдив Светогорец“ хвърля мост между тъмното минало и очакваното светло бъдеще – по този начин свързва разкъсаната ни национална история и очертава линията на неотменимо възмогване. „Искрата“ на знанието за род и език, която Паисий запалва „тайно през мрака“ „в народната святост“ е част от символиката на светлината и пробуждането. Паисий „като древен пророк“ е предтеча, който подготвя народа за появата на водачи като Левски и Бенковски. Още Паисий гради основите на онази сила, която в бъдеще ще окрили опълченците на Шипка и ще даде смисъл на обречените защитници на Перущица.

В контекста на одите „Левски“ и „Паисий“ мракът е символ на робството и безизходицата, а светлината – на надеждата и бляна към свободата. Тези тълкувания обаче далеч не изчерпват всички значения на двата символа.  В стихотворението „Бенковски“ мракът и светлината могат да се тълкуват по-различно. Лирическият герой на второто стихотворение от „Епопея на забравените“ е поставен в по-различен план. И той, също като Левски и Паисий, е борец за свобода и справедливост, но той вече е поел по пътя на въоръжения бунт. Стихотворението проследява периода след разбиването на четата му, когато вече няма надежда за спасение, но въпреки това Бенковски надмогва своята обреченост и устремява мисълта си към бъдещото:

„И гледа на изток, и води го смело,

и бурно се бърчи бледното му чело.

В глава му се сблъскват или цял рояк

и кроежи тъмни, и лучи, и мрак..“

Лирическият герой знае, че фаталният край е близо, но не изпада в униние. Той „гледа на изток“, откъдето ще изгрее слънцето и новият ден ще донесе нови възможности. Но душата му все още не намира покой. Той вижда нови опасности, нови врагове и нови предатели. В ясното му съзнание се редуват „и кроежи тъмни, и лучи, и мрак“ – внушаващи съмненията на героя в неясния изход на борбата след смъртта му. Тук тъмнината символизира безизходица, смърт и скрито зло, които ще се изправят като стена пред българския народ и ще задушат справедливия му устрем към свобода, а светлината е символ на победата, която все пак някой ден ще тържествува. Тази светлина бързо отстъпва място на мрака, носещ болка, смърт и неизвестност за изстрадалия ни народ.

Ако от стихотворението „Паисий“ разбираме кой и как е запалил искрата на знанието, а от „Левски“ става ясно кой е подтикнал народа към бунт, от „Бенковски“ узнаваме чия е пролятата кръв, поставила началото на борбата за освобождение, то одата „Кочо“ представя въстаналия народ, осенен от героизма на водачите си. Той става свободен, макар и само за миг – преди смъртта си. Още от първата строфа на стихотворението Иван Вазов ни разкрива трагичната действителност на това далечно, почти забравено време:

О, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!“

„Защитата на Перущица“ затваря цял един кръг от действия и събития, който проследява узряването на българския народ за свободата, и е част от друг, още по-голям – извоюването и защитата на българската свобода. Това е изключително важен момент – потисканият в продължение на пет века народ надига глава и в съзнанието си скъсва завинаги с робството. Свободата е призната от всички народи като най-важна ценност и безспорно право на всеки човек. Защитниците на Перущица са едни от първите свободни българи и затова тяхното дело в нашата история „тури светло слово“. Те показват на целия народ как трябва да се държи достойният човек; доказват, че българинът също може и трябва да бъде свободен. В одата „Кочо“ светлината най-вече символизира освободения човешки дух, но и надежда, справедливост, щастие, живот… Но свободата за българите не може да дойде даром. Тя трябва да се извоюва, да се заплати с кръвта на най-достойните синове и дъщери, способни на саможертва в името на родината. И те го правят – плащат с живота си свободата на България. Затова защитата на Перущица се превръща  „епопея тъмна“. Тук мракът означава смърт – жестока, брутална, физическа смърт. Но и героична, парадоксално красива – смърт, която „блесна в синия простор“, и която осветява пътя на следващите поборници за свобода.

Главното внушение, което Вазов постига със своята „Епопея на забравените“ е, че българинът не е получил даром свободата си, а е заплатил за нея с кръвта на героите. Именно затова тя трябва да бъде високо ценена!

Към началото