Сложният път на самопознанието в „Едип цар“ на Софокъл

Трагедията „Едип цар“ на Софокъл от V век пр. Хр. проследява сложния път на себепознанието. Слепотата в трагедията е представена като щастлива заблуда, а истината – като болезнено прозрение. И въпреки това тя  е предпочитана, защото само ако човек познава себе си, може да опознае и останалите.

Истината за Едип е тъжна и носи страдание на него и на близките му. В мъглата на неведението си Едип е щастлив и живее добре, докато един ден истината го смазва. Той не знае произхода си и поради това не познава и собствената си същност. В хода на действието в трагедията проличава, че Едип страда и от други недостатъци: убеден е в безспорната си правота и проявява тиранично отношение спрямо останалите. Преодоляването и на двете му слабости е болезнено и го обрича на страдание. В процеса на мъчителното си себепознаване Едип претърпява метаморфоза и на характера си. Той открива истинската мъдрост, но с цената на пълното отричане на своя живот.

В началото на творбата Едип е доволен, справедлив и мъдър владетел. Той се смята за любимец на боговете, защото има всичко, което е желаел, и защото счита, че живее пълноценно и праведно. Едип не осъзнава, че колкото повече бяга от предначертаната си от боговете зловеща съдба, толкова повече всъщност се приближава към нея. В качеството си на млад и енергичен владетел е решен да окрие и да накаже виновниците за смъртта на предишния цар Лай, за да избави града си от страшната епидемия – без да съзнава, че той самият е търсеният убиец. Поради непознаването на истината Едип е слаб и лесно раним, защото години наред живее в лъжа, без да знае това. Той си мисли, че е силен, но незнанието за тайната на произхода му го прави уязвим. Едип осъзнава какъв е твърде късно и сякаш не е живял истински, докато не е познал страданието и самия себе си.

От себепознанието на Едип страдат и близките му. Децата му са опозорени и обречени на страдание и изкупление на греховете на предците, защото жена му Йокаста е и негова майка. Едип изпитва потрес и страх, идващи от факта, че той дълго е живял в грях, като не е знаел за това. Болката му е смазваща и поради самоубийството на Йокаста, и поради съзнанието за огромната му лична вина. Пред душевната му болка бледнее дори физическата, причинена от избождането на очите:

„…и безкрай омразен съм аз

на всички богове!“

От любимец и мъдър владетел на Тива, Едип се првръща в презиран и омразен убиец за хората и боговете. Той осъзнава, че щастието му е било илюзорно и че съдбата му е изиграла лоша шега. Затова той се самонаказва доброволно и жестоко, защото иска чрез страданието да изкупи вината си. След проумяването на истината Едип не само разбира, че боговвете са му се подиграли, но и че е много лесно да изгуби уважението на гражданите на Тива.

По пътя на себепознаването и приемането на истината владетелят постепенно променя своето отношение към света и хората. В началото той е един самодоволен и горд държавник, който не приема неподчинение:

Креон: (..) Изслушай моя отговор

сега, а после, като чуеш, сам съди!

Едип: Говориш сладко, но не ще те слушам аз!

Разбрах: за мене враг си ти, опасен враг!“

В края на трагедията Едип вече е неузнаваем – той е смирен, страдащ и омерзен от самия себе си. Той осъзнава своята вина и сторените многобройни грешки. Той дори е готов да моли за прошка Креон, когото  е обидил грубо:

„(…) Толкова

несправедливо се отнесох с него аз!“

Благодарение на тази промяна в характера и в поведението си Едип достига до истинската мъдрост. В началото той смята, че е мъдър и находчив, защото е разрешил загадката на Сфинска и е спасил Тива. Всъщност само истината може да му донесе реално знание, да му осигури духовно израстване. Едип е умен не защото е разрешил мистерията, а защото успява да намери сили да си признае вината и да понесе последствията. Все едно с началото на трагедията владетелят е мъдър само за другите, но недосетлив за истината за себе си. Той не знае тайната на собствното си име, в която е събрана цялата истина за историята и за потеклото му. Името му означава „онзи с подутите нозе“. Това значение идва от факта, че когато го изхвърлят като бебе, е бил с вързани крака, за да може да се удави в реката. Притежавайки това име, той не подозира, че точно неговото значение може да е ключ към загадката за произхода и рода му.

В старанието си да се спаси от родовото проклятие, за което е научил от пророчеството на жрицата на Феб, Едип всъщност помага за изпълнението му. В незнанието си кои са истинските му родители, той бяга от осиновителите си при Йокаста, като дори се жени за нея. Със съдбата на Едип Софокъл внушава, че родовото проклятие рано или късно непременно застига човека. То е като на разигралата се трагедия в царския дворец в Тива, в която последната дума има всесилната Съдба.

Трагичното в съдбата на Едип е да извърви сам пътя до себепознаването, което в крайна сметка му причинява само беди. Родовата принадлежност му е носила през годините не щастие, както той е смятал, а огромно нещастие, за което разбира много късно. Трагичната ирония е в това, че други хора (вестителят и овчарят) знаят по-добре и от самия него тайната на същността му, но поради страха си от наказание дълго не смеят да я кажат. Парадоксалното в случая е, че други хора трябва да обяснят на Едип нещо толкова лично, кактвото е собственото му Аз.

Едип се разкрива в неизгодна за него светлина и в друг аспект. Той не може да приеме истината от  думите на Тирезий. В самоувереността и дори в арогантността си той не осъзнава, че може би понякога греши. Той се гневи на Тирезий, защото мъдрецът не иска да пророкува, за да не му каже болезнената истина, а после – защото се осмелява публично да го обвини в убийството на Лай. Едип все още не знае тайната на рода си и дори не предполага, че точно той е виновникът. Убеден в своята правота, той остава глух за мъдрите тълкувания на слепия пророк и в гнева си прекалява с обидите към него. Направил си веднъж грешни изводи, Едип напада с думи и Креон, обвинявайки го в престъпен заговор, който изобщо не съществува. Главният герой е неудържим в желанието си да накаже предполагаемия Креон. И това още пове увеличава гнева му.

„Слепотата“ на зрящия Едип и „проглеждането“ му като слепец очертават дългия път на неговото себепознаване. Невинаги първоначалният образ е истинският и ако човек наистина иска да се избави от осъзнатото си незнание, само тогава ще може да открие истината за себе си. Ако се познава добре, ще може да прецени и останалите хора, ще придобие способността да различава илюзията от реалността. Проблемът за сложния път на себепознаването и за преминаването от духовно заслепение към мъдрост е актуален и днес, защото все още собствената ни личност е единственият критерий, по който можем да съдим и за другите.

Трагедията на СофокълЕдип цар“ разкрива трудния и сложен път на себепознанието, който понякога може да изведе наяве болезнени истини. Въпреки това, без себепознание животът на човека не би бил стойностен, а истината е единственият начин за достигане до мъдростта.

Към началото