Страдание и състрадание в „Зимни вечери“ на Христо Смирненски

Страданието в цикъла „Зимни вечер“ се открива навсякъде и лирическият герой изпитва състрадание към страдащите. Житейската драма на страдащите и безпомощни хора поражда състрадание и болка.

В стихотворението „Зимни вечериХристо Смирненски изразява съпричастие към мъката на онеправданите хора, защото знае, че те живеят в мизерия и всеки следващ ден е по-труден за тях.

Още в заглавието на творбата са представени студът и смъртта. Зимата е сезонът, през който величествената природа умира. А вечерта е признак за настъпването на нощта и мракът. В началото на първия фрагмент се чувстват болка, тъга и отчаяние:

„Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

и в тъмата се топят.“

В мрака на света изчезват звукът и движението. Равните тонове в стихотворението („черна гробница“, „тъма“) допълват усещането за студенина и враждебност, когато самотния човек е в големия град.

Във втората строфа се усилва усещането на злото. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата, внушението е усещане на безизходица, изразено чрез образа на „сивата“, „скръбна мъгла“. Само „младата луна“ все още свети в черното небе като последен дълг надежда.

Лирическият говорител не е страничен наблюдател на човешкото страдание ,,а негов постоянен свидетел“. В следващия фрагмент авторът открито заявява присъствието си.

Първата картина на страдание е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата отново е „безхлебен“ и „пиян“ достигнал в това състояние от отчаяние и безнадеждност, търси причината за своя неуспех. Един след друг след безхлебния баща се редят разплакана жена, слепият старик, старуха, момичето и бедните деца. Страданието на тези хора е толкова голямо, че майката „проридава едва“. Много трагичен е образът на „слепия старик“ и „натоварено дете“. Образ на бедността на „старите цигани“. В отговор на плача на майката и децата се чуват циганите  ковачи. Те също са обречени на сиромашки живот. Бедността е най-страшната болест на един народ.

Следващата картина е изпълнена с присъствието на образа на мъглата – жълто пепелява. Пряк израз на съпричастие са думите:

„Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зла –

ледно тегне и души мъглата –

на живота сивата мъгла…“

Лирическият герой приема жертвите като свои братя. Тези думи са чисти и искрени. Има съвсем малък лъч надежда в техния живот, но той е забележим.

Още по-покъртителна е следващата картина – на мъртвата девойка, ридаещата старица и невинното молещо се дете. В стаята е поставен ковчег. Градът е взел още едно жертва.

Последната картина рисува съдбата и страданието на две бедни деца – братчетата на Гаврош. Точно децата трябва да бъдат здрави и силни, а не да треперят от студ. Страдането буди и тежкия поглед на децата, принудени  да работят.

За разлика от всички картини досега, последната има успокояващо действие заради „снежинки сребристи“ и точно те са символ на човешкия живот. Те показват, че душата  на човек, който е роден току-що, е чиста. Но тази чистота става на кал. А черната кал символизира жертвите на големия град.

В поемата „Зимни вечери“ на Христо Смирненски са показани съдбите на бедните хора в града. Страданието е вечен спътник на тези хора. Бедността води към мъки, болести и скръб. Темата за страданието и съпричастието се преплитат и присъстват във всеки стих на стихотворението. Това страдание и тази мъка будят състрадание и съпричастие в душата на лирическия аз.

Към началото