Свободата – свръхценност в Ботевия поетичен свят

Христо Ботьов Петков е роден в една робска, но героична епоха. Докато той живее в българското битие се развиват преломни процеси. Вековното робство не успява да заличи чувството на национална идентиност на българина и смелата идея за свобода. Пламенния и георичен автор Ботев изцяло се отдава на борбата за свбодата на народа. Неговата лирика улавя и отразява най-големите му стремежи и идеали, свързани със свободата. Непримирим във възгледите си, Ботев презира потисници на народа и бленува за деня, в който ще умре в името на България, за да възкръсне тя окървавена, но свободна и независима. Свободата е свръхидеал и свръхценност за Ботев.

Макар да са малко на брой, поетическите творби на революционера имат богато идейно съдържание. В основата на повечето от тях стои идеята за свободата като висш идеал и висша ценност, велика цел и заслужено благо. Страданията на турци и чорбаджии предизвикват възмущение и негодувание у поета и той дава свобода на чувствата си в своята поезия. В нея авторът защитава правото на своите сънародници да се освободят от робството. Пътят на саможертвата и смъртта в името на свободата се оказват единствения правилен избор във времето на робство. Свободата е възхвалена като крайна цел на борбата, за която няма твърде висока цена и която се постига с много кръв. В същото време без свобода народът не заслужава да живее.

Първите стихотворениея на Христо Ботев –  „Майце си” и „Към брата си” – са под формата на съкровени изповеди до най-близките му хора. В тях лирическият герой разкрива душевното си страдание и чувство на неразбраност и отчуждение чрез поредица от реторични върпоси и възклицателни изречения: „Ти ли си, мале, тъй жално пела, / ти ли си мене три годин клека”, „ах, ръка си тук ще турна / на туй сърце, дето страда”.

В творбата „До моето първо либе” лирическият герой разкрива пред своята любима, че е направил житейския си избор. Младостта му е зачеркната, намразена и погазена като време на робство и слабост:

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз – вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

Но това е вече минало. Лирическият Аз е открил своето призвание, своята цел, своя идеал. Чрез множество метафори той разкрива, че сърцето му тегли „там, де се е с кърви облено”. Етимологичната фигура: „сърце зло в злоба обвито” усилва представата за душевната мъка на героя и твърдостта на решението му да се впусне в борбата за свобода. Самата борба е представена като буря, която „кърши клонове, а сабя ги свива на венец”. За да се върне свободата, авторът преминава през смъртта „мила усмивка, / а хладен гроб – сладка почивка!” Лирическият говорител не се страхува да умре, защото знае, че ще е изпълнил дълга си. За него благото на родината стои над личното щастие. Любовните песни само оковават душата и й пречат да вижда робската действителност:

„…как брат брата продава.

Как гинат сили и младост,

как плаче сирота вдовица

и как теглят без дом дечица!

Азът иска да се освободи от тези окови и да прегърне изцяло освобождението на родината си. Кървавата сцена в края на стихотворението освещава борбата и се превръща в пожелание за успех на делото. Пътят към свободата е открит. За да осъзнаят нуждата от свобода и да я пожелаят, поетът насочва критичното си перо към псевдопатриотите и предателите („Патриот”) и към „слепия” народ („В механа”):

Патриот е – душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

Христо Ботев разказва своите истински страсти и желания и противопоставя най-голямата ценност – свободата – на тесногръдието и бездушието. В „Механата” поетът „събира” „глупците”, „идиотите” и онези пасивни българи, които пият, за да забравят, че са роби. Ботев се чувства омерзен от факта, че те сами са се принизили духовно, вместо да се посветят на най-висшия идеал – свободата. За революционера Христо Ботев свободата на духа се припокрива с борбата – единственият начин за постигането й:

„…що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!”

За българския народ свободата трябва да стане цел в живота, която да го извиси духовно. Затова Ботев рисува образа на Чавдар в стихотворението „Хайдути”. Неслучайно възрастта на героя е конкретизирана –на около дванадесет години. Чрез този детайл Ботев придава и затвърждава още едно от измеренията на свободата – тя е състояние на духа и не зависи от възрастта. Момчето вече е видяло безчинставата на вуйчо си, „тоз сиромашки изедник” и е избрало пътя на борбата. Даже родната му майка не може да го спре да осъществи желанието си: „при татка искам да ида, / при татка в Стара планина”.

Още по-труден е изборът на лирическия герой от „На прощаване” и „До моето първо либе”. И двамата герои са поставени на изпитание дали имат достатъчно сили да пожелаят свободата, която ще им струва всичко мило и родно. Интересно е, че образите се изправят сами срещу себе си и чувствата си, но вече са направили своя избор. Така те правят още една крчка към свръхпонятието „свобода”.

Докато в „До моето първо либе” борбата изглежда по-далечна, маркирана от наречието „там”, в „На прощаване” дистанцията значително е скъсена. Лирическият герой не само е решил да воюва за свободата, но вече поема по пътя на борбата. Той се прощава с майка си и юнашкото му сърце „не трае / да гледа, турчин, че бесней, / над бащино ми огнище.” Въоръжен с една сабя и чест, осъзналият дълга си герой тръгва на бой. В случай, че падне „от куршум пронизан”, той моли майка си да превъзмогне болката от загубата на първородния си син и да предаде завета му на неговите по-малки братя.

Черно-белите тонове на картината със смъртта на героя са земестени от пищни багри при победното му завръщане. С много нежност е описан моментът на срещата между майка и син, както и между двамата влюбени. Но дори и в този светъл миг присъстват символите на борбата – „свобода и смърт юнашка”, „кървава ръка”. Съюзът „и” обединява свободата и смъртта. „Пътят е страшен, но славен”, възкликва лирическият герой, готов да го измине. Единственото му желание е когато го споменават, да свързват името и смъртта му с правда и свобода.

В стихотворението „Моята молитва” лирическият говорител отправя молба към Бог, но не към онзи – християнския, намиращ се в небесата. Според лирическия герой той е несправедлив, защото е оставил човека „роб да бъде на земята”, учи се само „да търпи и да се моли” и не му дава нищо друго, освен „надежди голи”. Азът нарича този бог „идол на глупаците, / на човешките душмани”, и затова не се обръща към него, а към бога на разума и защитника на робите. Желанието на героя е той да вдъхне на всеки „любов жива за свобода” и желание „да се бори кой как може / с душманите на народа”. Свободата отново се появява като свещена заветна цел, обект на стремежите на лирическия Аз. В Ботевата поези свободата и животът стават еднозначни. Тази неразривна връзка най-добре проличава в произведението „Борба”. Както свободата, за да бъде постигната, първо изисква от роба да се откаже от робското си мислене, после да пожелае независимостта и накрая да се отдаде, така и борбата се реализира и дава плодове. Ботев внушава, че за да се опълчиш на врага, е необходимо да премахнеш границите на забраните и страха. Още по-съществено е желаното присъствие на дух, воля и разум. За подкрепа на тази теза Ботев сам казва:

Бой се от бога, почитай царя!

Свещена глупост! Векове цели

разум и съвест с нея се борят.

Единствено чрез свободата на разума може да се достигне до борбата, която е осъзната и така тя да успее да завладее целия народ и да доведе до свобода. Затова поетът революционер вижда как:

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своя свещенни конец...”

В тази кипяща борба падат много верни народни синове, приели като свръхценност свободата. Затова те тръгват уверено по страшния, „но славен” път и са готови да умрат в името на своя идеал.

В баладата „Хаджи Димитър” героят вече е постигнал мечтата си – да падне в бой за свобода. Поантата на стихотворението: „Жив е той, жив е!” – е още в началото като ликуващ възглас. Навръх Балкана лежи тежко ранен, но все още дишащ „юнак във младост и в сила мъжка”. Физическата му немощ и страданието, че умира, а робството продължава, го карат да проклина „цяла вселена”. Долу, в полето пеят жетварки и сякаш нехаят за мъките му. Слънцето „спряно сърдито пече”, а кръвта му изтича. Лирическият говорител описва безизходното положение на юнака. Мрачното заключение „ще да загине и тоз юнак”, е върхът на наситената с негативизъм градация на ситуацията. Тук обаче се намесва разумът и заповядва: „Но млъкни, сърце!”

Втората поанта на творбата опровергава мрачното предсказание, като възвеличава делото на героя, който се жертва в името на свободата на своите събратя – народ:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира; него жалеят

земя и небо, звяр и природа,

и певци песни за него пеят…

Цялата природа заобикаля юнака с грижи и се опитва да облекчи страданията му. Орлицата и соколът като небесни създания, символизират свободата на духа, смелостта и възвишеността. Дори вълкът, обикновено свързан с подземното царство, е поставен в положителен контекст и също полага грижи за ранения.

С настъпването на вечерта, чието описание е наситено с много глаголи: „настане вечер, месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен; / гора зашуми, вятър повее – / Балканът пее хайдушка шесен!”, при юнака идват самодивите. Това са митологични същества, внушаващи вечната младост, красота и състрадание. Те също помагат на юнака, но той не мисли изобщо за себе си. В мислите му е само Караджата и вярната дружина. Неговото безсилие му пречи да продължи борбата, затова иска да се увери, че ще има някой, който да продължи делото му.

Но съмна вече!” – с това времевата линия се затваря циклично, сякаш осъждайки юнака да е вечно жив горе, на Балкана. Като антипод на вечно живия юнак, паднал ранен в хайдушкия Балкан, идва елегията „Обесването на Васил Левски”. Апостолът на свободата виси на бесилото „със страшна сила”. Чрез алитерация и натрупване на глаголи, хиперболи и анафори лирическият говорител рисува мрачната картина на смъртта, на плачещите жени и пищящите деца. Много силно е чувството за безнадеждност и за огромната загуба на България и на нейния народ със смъртта на единствения син. Присъства традиционното за Възрожденските автори сливане на образите на майка и родина.

Смъртта на Апостола не може да се прежали. Но физическата му смърт е само преход към по-висша форма на живот – в спомените и мислите на народа. Той е загинал за свободата на своите братя роби и това го обгръща с ореола на безсмъртието.

Авторът-революционер Христо Ботев посвещава всички свои мисли и чувства,  подчинявайки целия си живот на едно-единствено дело – борбата за свобода на България – нашата родина. За него няма нищо по-свято, по-необходимо и по-ценно от свободата. Тази цел заслужава и последната капка кръв, пролята от смелите синове на България. Няма по-достойна кауза и по-висш идеал от свободата. Затова и посветилите й живота си няма да бъдат забравени. Техните имена ще бъдат сплетени във венец, който ще украси челото на окървавена, но свободна и независима Република България.

Към началото