Трагичната самота на Антигона по пътя към величието – Софокъл

Антигона от едноименната трагедия на Софокъл е един от най-пленителните и запомнящи се женски образи в цялата старогръцка литература. Тя е първата героиня на античния театър, която от началото до края на сценичното действие остава негов главен двигател. Тя не е богиня или нимфа, а обикновена девойка, която няма подкрепата на олимпийското божество. Антигона бързо и безапелационно завладява зрителите и ги прави дълбоко съпричастни към собствената й трагична съдба. Тя олицетворява свободната по дух личност, което в най-голяма степен се доближава до идеала на автора за достойно човешко поведение. Извисеността към законите, защитаващи човечността, и готовността й да се пожертва за тяхното отстояване я очертават като една изключително монолитна личност. В същото време, не можем да кажем, че е обрисувана схематично.

Нейният сценичен образ не се поддава лесно на еднозначно определение. От една страна, Антигона е потисната, уязвима, страдаща от бремето на родовата вина, а от друга – тя е необичайно смела и готова докрай да защитава своите разбирания за ред, добро и традиция. В усилията си да се пребори с противоестествената забрана на Креон, който нарежда нейният загинал като враг на Тива брат да остане без погребение, Антигона се оказва трагично самотна. Всъщност тя избира доброволно самотата си, защото не може да забрави първоначалното неразбиране на близките си. Забраненото погребение за нея е начин да изобличи беззаконието на тирана, да пробуди съвестта на съгражданите си и да измие петното на позора от името на своя обременен с грехове род. Трагичната й самота се задълбочава и от съзнанието, че единственият начин да постигне тези свои цели е собствената й смърт. Антигона заживява с мисълта за неизбежния си край и фанатично отхвърля всякаква подкрепа. Колкото и да обича живота и да страда, че ще загине, без да изпита неговите радости, тя не отстъпва от своите убеждения. Самотата и всички последствия от доброволната самоизолация през последните й дни я съпътстват чак до нейния смъртен час, когато си представя как ще умре неоплакана и непожалена от никого. Това ни най-малко не накърнява величието на избора й – суров и трагичен, но възстановяващ сраведливостта на установените от векове традиции.

Героизмът на Антигона е безспорен. Тя е далеч от стремежа за безсмъртна слава, но проявява смелост, борбеност, решителност и доблест – толкова необичайно за една млада и красива девойка. Антигона съзнателно се жертва за един високо благороден и общополезен принцип – зачитането на създадените от предците неписани закони за почит към мъртвите. Конфликтът между нея и опиянения от новопридобитата си царска власт Креон е конфликт между два силни характера, стоящи на коренно противоположни позиции по отношение на нравствеността, традициите и интересите на съгражданите си. Недопустимо е държавните наредби да нарушават правата на човека, регулиращи неговите взаимоотношения с другите. Това дава смелост на Антигона да оспори заповедта на Креон, да погребе тайно мъртвия си брат, обявен за предател, и уверено да изяви своята воля:

Не смятах за така могъщи твоите

повели, че да нарушава смъртният

неписаните вечни божи правила.

Не са от вчера, ни от днес, а винаги

са живи. Кой би казал откога са те?

Не исках, затова от страх пред заповед

на смъртни, да получа наказание

от боговете. Знаех – смърт. Защо пък не?

Дори без твойта заповед. Облага е

за мене да издъхна преждевременно.

Та да живееш като мене в толкова беди,

смъртта не ще ли бъде щастие?“

Мисълта за смърт не е чужда на Антигона. Трагическите обстоятелства, които се струпват върху нея още от ранна възраст, не остават без последствие. Както казва самата тя, обръщайки се към Исмена: „Няма беда, родена от бедите бащини, с която Зевс да не е белязъл дните ни.“ Бедите, сполетели Едиповия дом – кръвосмисетелният брак на майка й и баща й, самоубийството на Йокаста и самоослепяването на Едип след разкрития позор, братоубийството на Полиник и Етеокъл и накрая забраната на Креон да бъде погребан според обичаите на предците, са непосилен товар за Антигона. Именно след тези съдбовни събития, Антигона вижда единственото средство да изкупи родовите грехове и да защити правото на достйно погребение за мъртвия си брат в собствената си смърт. Отчитайки справедливостта и моралната стойност на каузата си, Антигона съзнателно поема кръста на своята нечовешки трудна съдба. Тя постоянно мисли за смъртта, прекалено често я споменава, но и също я нарича „щастие“, „облага“, „прекрасна смърт“:

Знам, не ще пострадам толкова,

че да не бъде моята смърт –

прекрасна смърт.“

Трагическият герой много често се самоизолира от околните, защото се обсебва от неистовото преследване на целта си. За да остане на висотата на принципите си, за да не измени на себе си и за да не се повлияе от околните, Антигона преждевременно и рязко скъсва всички връзки. Самотата, в която доброволно се самозатваря, е може би най-характерната й черта на трагична геориня. Първата стъпка в това отношение тя прави след разминаването си с Исмена, който напразно я призовава да погребат тялото на Полиник:

От тебе чакам помощ и съдействие.

Ще погребеш задружно с мене мъртвия.“

Антигона болезнено реагира на несъгласието на Исмена да я подкрепи. Именно това поставя началото на конфронтацията й с единствената останала най-близка родственица. Малодушието на Исмена още повече предизвиква сестра й да действа решително, да я опровергава и дори обругава. Антигона се чувства трагично сама, изоставена и предадена от любимата си сестра. Нищо вече не може да я извади от това й състояние. Категорично и неумолимо тя ще отхвърля всеки по-късен опит на Исмена да я подкрепи:

Не моля вече, не желая твоето

съдействие, дори да би го давала.

Не искам обич само в празни приказки!“

Антигона остава сама докрай, но никога не престава да обича Исмена. В момента, в който по-малката й сестра открито засвидетелства своята съпричастност към действията й, Антигона яростно започва да изтъква нейното неучастие и несъгласие да я последва. Антигона още грубо отхвърля опита на Исмена да сподели съдбата й, не защото я мрази, а точно обратното – защото я обича и иска да докаже на Креон, че сестра й е невинна. Обичта на Антигона обаче е жестока, но все пак признава: „Но ако ти се смея, знай – от болка е!“ Твърдостта и непреклонността на героинята изцяло засенчват тези скрити прояви на обич. На преден план излиза желанието й да понесе сама своята присъда, дистанцирайки се от всички, дори и от любимия си Хемон – сина на Креон, който заради нея влиза в непримирим конфликт с баща си, а след смъртта й се самоубива. Никой друг освен него не смее открито да се застъпи за Антигона, защото „страхът е сковал езика на всички.“ Хемон обаче не премълчава и не спестява истината пред баща си:

Но аз дочувам как сред мрака целият

народ на Тива жали днес девойката,

че днес в града погива най-невинната

за най-прекрасно дело с най-позорна смърт,

която не остави брат си – в кървав бой

убит и непогребан – ни на птиците

да стане плячка, ни на стръвни кучета.“

С развитието на действието и с наближаването на страшния час на изпълнението на присъдата над Антигона, тя все повече използва изолацията и самовглъбяването си като щит срещу околния свят. Може би това е твърде крайна, но и естествена за нейния характер проява на чувството й за отговорност към самата себе си и околните. Тя поема в началото риска да пренебрегне Креоновата заповед и иска докрай да понесе сама последствията от този акт. Упоритото отхвърляне на всеки опит за помощ и време свидетелстват най-точно защо толкова й е нужна самотата. Нищо не бива да я разнежва, да я трогва и разколебава:

Но богата с похвали, прославена, ти

ще отидеш в оная мъртвешка земя –

не сломена от болест, която топи,

не получила удар от враженски меч,

а свободна и жива – единствна ти

между смъртните – в ада ще слезеш.“

Антигона наистина е надарена с необичайни качества, но наред с това си остава обикновена девойка. Пред лицето на смъртта тя искрено съжалява за отнетата й възможност да се порадва на живота, който толкова обича. Мъчно й е, че никога няма да изпита всички онези радости на любима, съпруга и майка. Съжалението обаче не принизява на решителността й, защото тя не се разкайва за постъпката си. Прощава се със света, със слънцето и небето, но дори през ума не й минава да иска пощада от тирана. В този труден за нея миг самотата отново й напомня за себе си и тя се окайва, че ще умре неоплакана и непогребана от близките си. Стореното от нея добро в противоречие с Креоновата заповед – и по зла ирония на съдбата пак по неговата воля, сега я лишава от това, за което винаги се е застъпвала:

Без плач на свои, без другар, безбрачна

клетница – вървя

в този път определен!

Няма да мога вече да гледам свещения

слънчев здрач, злочеста аз!

И за участта ми няма никой близък да скърби!“

В този момент Антигона не се сеща нито за Исмена, нито за Хемон, които искрено я обичат. Само часове след нейното самоубийство Хемон я последва в царството на Аид. Софокъл ни показва, че неудържимото упорство и неотклонната воля, с която тя се бори за своята благородна кауза, в даден момент се обръщат срещу самата нея. Величието на нейната саможертва да отстоява позициите си докрай е вън от всякакво съмнение. Дори противоречи на самата природа на човека, предопределен винаги да бъде свързан с другите хора. Антигона абсолютизира отговорността си към мъртвите. С всеки изминат момент тя все повече се самонастройва за неотменната си гибел и все повече се откъсва от заобикалящия я свят. Авторът сякаш съзнателно забавя изпълнението на наказанието, давайки й шанс да се спаси. Самоизолацията й попречва да дочака една възможна щастлива развръзка и то без да допусне компримис и без да накърни достойнството си. Би могло да се предположи, че това е косвен укор на Софокъл към трагическата героиня, толкова обичана от всички.

Антигона извървява пътя към своето величие, преодолявайки мъжествено бариерите на страданието, самотата и трудно постижимия за обикновените хора отказ от лично щастие. Накрая тя заплаща за каузата си най-скъпата цена – своя живот в зората на младостта. Нейната саможертва утвърждавта безпрекословно правото на човека да бъдат зачитани законите от предците му, предписващи почит и уажение както към живите и към мъртвите. Затова светът никога няма да престане да изпитва възторг към героинята на Софокъл.

Към началото