Творецът и човешките ценности и идеали в лириката на Пушкин

Александър Сергеевич Пушкин е най-изявеният руски класик. Той събира в себе си следните описание – поет, прозаик и драматург. Творчеството на Пушкин обогатява световното литературно наследство. Заедно с други известни поети (Байрон, Шели, Хайне, Мицкевич и др.) оформя облика на романтизма през XIX век в Европа.

Творчеството на Пушкин се оказва неподвластно на времето и осветява с бляска си цялата епоха и модерните съвременни времена. Руският класик изгражда свой собствен стил, а чрез него създава основите на една нова образност и творчески изказ. Несъмнено, той е смятан за създател на новия руски литературен език и на новата руска литература.

В произведенията на Пушкин откриваме голямо богато творческо многообразие на мотиви, образи, идеи и художествени похвати. Като поет той е неповторим и носи високо творческо самочувствие и самосъзнание. Пушкин съзнава ясно духовната сила на твореца. Той е надарен с божествена искра и призван да просветлява човешката душа с лъчите на изкуството. Ако изкуството е вечно и въплъщава светли идеали, тогава и творецът, който го създава, ще живее вечно в сърцата на хората. Такава идея влага поетът в своето стихотворение „Паметник“. Епиграфът на творбата е заемка от древноримския поет Хораций. Мотивът за безсмъртието на поетичното слово е водещ и утвърждава дълбокия смисъл да се твори, за да се въздигат идеалите и ценностите в живота на хората от всички времена и народи.

Признанието на твореца е всъщност паметник нематериален, изграден в сърцата на хората, усетили онези „чувства най-добри“. На най-високо място естествено стои свободата – жадувана, но все още далечна. Поетът възпява нея, за да заживее образът й завинаги в човешките умове и сърца. Поетът влива кураж у угнетените, потиснатите и обезправените: „прославих свободата / и падналите подкрепих.“ Гениалният поет дори сам дава пример, като следва единствено своя възвишен идеал:

„О, музо, Божата повеля само слушай:

от хули се не бой, венец не искай ти,

хвала и клевета приемай равнодушно

и със глупеца не спори.“

Съзнанието за истинската мисия се издига над низостта в живота и над обичайната земна суета. Вътрешната увереност на поета и стойността на сътворението му дава основание за оптимизъм:

„Не ще умра аз цял – не – в лирата душата

от тлен ще се спаси, праха ще надживей –

и славен ще съм аз, додето на земята

поне един поет живей.“

Живият и призивен глас на „непокорната глава“, който събужда народната съвест, е залог за безсмъртието: „И паметта за мен в народа ще е свята.“

Трудна е съдбата и пътя на истинския творец, но той е обсипан с любовта към хората и увереността в неговото дело – с реч сърцата да обгаря, носейки сам „въглен разжарен“ в гърдите си, напътстван като пророк от Божия глас („Пророк“).

Докато размишлява върху мисията на героя, великият руски поет утвърждава човешките ценности – свободния порив на мечтите, правото на личен избор по пътя на живота, безкористност и духовна мъдрост:

„Ти цар си: сам живей.

Върви из път свободен,

където те влече свободния ти ум.

Усъвършенствай любимите мечти.

Награда не търси за подвиг благороден.“

Пушкин се обръща към представителите на романтизма, но на които творецът не подражава, а пресъздава чрез творчеството си реалността по свои собствени правила – той създава висша реалност, достъпна само за независимия човешки дух.

Александър Пушкин е автор на блестящи образци на гражданска лирика. Свободолюбивият дух на поета се приобщава към една висша кауза – да служи на родината, за да я види свободна. Лиричен израз на това са стихотворения като „Към Чаадаев“, „В Сибир“ и „Свобода“.

В Пушкиновото творчество се откроява още една значима тема – любовта. Поетът посвещава на нея един от най-изящните си лирични творби: „Черният шал“, „Аз Ви обичах“, „На А. П. Керн“, „Изгореното писмо“, „Красавицата“, „Писмо до Лида“, „Лежи по хълмовете на Грузия нощта“, „Към княгиня Голицина“. Любовта е хем страст в душата на поета, хем изгаряща ревност. Често тя е породена от женската красота, която прелива в любовен плам. Възхищението и преклонението пред красотата и любовта са предпоставка за възвишеност на преживяванията:

„Аз Ви обичах: любовта ми може

в сърцето и до днеска да гори.

Но нека тя Ви вече не тревожи:

не бих Ви с нищо днеска укорил.“

Дори несподелената любов е светло и благородно извисено чувство:

„Обичах Ви безмълвно, безнадеждно

ту боязлив, ту дързък и ревнив.

Обичах Ви тъй искрено и нежно

Бог да даде друг тъй да Ви цени.“

(„На А. П. Керн“)

Тази лирическа творба се отличава с особена изящност и музикалност на стиха. Това стихотворение е посветено на Анна Петровна Керн – един от най-добрите образци в любовната лирика на Пушкин. Творбата впечатлява с изключителната си музикалност. Композицията й е кръгова, с повторение на лирическите мотиви, с което се засилва тяхното въздействие.

Краткотрайната съдбовната среща в началото на творбата остава завинаги светъл спомен в сърцето на лирическия Аз. Красотата на прекрасното видение докосва най-нежните струни на чувствата – „видение небесно / на хубост гений въплътен“. Авторът тук представя израз на възхищение и преклонение пред този чист и възвишен образ. Напълно в духа на романтизма образът е и загадка. Той се появява само за миг, проблясва с божествена светлина, която озарява душата, и се въплъщава в дълготраен спомен. Прекрасното видение на чистата женска красота наподобява чудо, подобно на библейските чудеса. Наистина самата любов е чудо, загадка, тайнство, което се случва мигновено, но озарява душата и преобръща вътрешния свят на човека. Там завинаги остава съхранен този съкровен миг на преживяното, което се пренася и в съня:

„В жарта на порив безнадежден,

в шума на мирски суети

дочувах ти гласа, тъй нежен,

сънувах милите черти.“

Умората от монотонния, скучен живот мигновено изтласква прекрасния спомен за любовта: „Забравих образа ти нежен / гласа, небесните черти.“ Животът се превръща в празно, студено и непривлекателно съществуване. Човешката душа страда и възприема усещането за „мрачно заточение“. В дните на заточение, животът става монотонен, тъжен, лишен от възвишени пориви:

„На заточението в мрака

летяха дни без близък зов,

без божество, без образ чакан,

без сълзи сладки, без любов.“

Любовта се оказва страст към истинския смислен живот. Тя отваря пътя към големите, към високите идеали и ценности. Възраждането на любовта възкресява преклонението пред красотата на жената – „видение небесно“, за да даде подтик за нови пориви: „към блаженството устремно / за сълзи сладки, за любов“. Сякаш отново се случва чудото на живота – от унилото съществуване, от мрака на заточението, от безнадеждността не остава и следа. Влюбеният усеща ударите на сърцето като ритъм на своя живот. Завръща се отново вдъхновението и създава усещане за пълноценно човешко съществуване на лирическия герой.

Самото стихотворение „На А. П. Керн“ им силно емоционално въздействие. Съдбовната среща с любовта носи оптимистично послание. Любовта носи необходимостта от „оня миг чудесен“, за да бъде животът наистина пълноценен, зареден с енергията на възвишената красота.

Лириката на Александър Сергеевич Пушкин утвърждава истинските човешки ценности и идеали със силата на своето поетическо слово. Творецът е длъжен да огласява, да пренася през границите на времето, да съхранява и да обогатява човешката душевност именно с тези човешки ценности и идеали.

Към началото