Вярата, надеждата и любовта в поезията на Никола Вапцаров

Българската литература дължи своето духовно богатство в най-висока степен на вярата в светлото начало на живота, на любовта към човек и на доверието в неговата способност да твори добро. Този хуманистичен и оптимистичен дух на нашата литература се проявява с изключителна сила в поезията на Никола Вапцаров и определя нейното неотразимо въздействие. Вярата е най-специфичната духовна характеристика на Вапцаровото лирическо творчество.

В статията си „Театър и изкуство“ Вапцаров пледира за изкуство, служещо на човека като му дава „една реална вяра“, за да може да устои на трудностите в живота. В съответствие със своите възгледи Вапцаров създава поезия, в която вярата е непринудена и естествена. Вярата е духовната опора на Вапцаровия човек. Тя определя неговата морална устойчивост и душевна сила. Вярата на поета е отношение към света, мироглед, жизнена позиция. Вярата на Вапцаровия човек се крепи и на надеждата, че въпреки тежестите и злото в живота, този по-добър свят може да бъде постигнат с общи усилия, за да възтържествува идеалът, носител на човещина, красота и правда. Така Вапцаровата вяра се свързва с любовта и надеждата.

Стихотворението „Вяра“ на Вапцаров описва именно неговата силна вяра. То се явява творба, в която вярата е неразривно свързана с любовта към живота. Тези две могъщо духовни сили се извисяват като главни тематични центрове в творбата, но и като един от най-характерните тематични линии в цялата поезия на Вапцаров. Вярата и любовта в стихотворението са обединени от ключовия образ на живота, присъщ на Вапцаров.

Налице е как Вапцаровият герой се бори с живота, но не защото го мрази, а защото го обича:

„с живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще те обичам!

Аз пак ще те обичам!“

(„Вяра“)

Тази любов към живота има необозрими предели. Лирическият герой е готов на рисковани постъпки и опасно смели дела за живота („бих влезнал във взривна / ракета, самичък / бил търсил / в простора / далечна планета“), само и само да усети пулса на живота, да участва в неговия ритъм и кипеж.

Любовта към живота у Вапцаров не е първично витално чувство. Тази любов е свързана с дълбоко осмисляне на човешкото предназначение, с романтичното отношение към живота. За Вапцаров животът е осъществяване на творческата същност на човека. Любовта към живота е любов към живота-творчество, към живота-борба – борба за постигане на възвишени цели, на високи нравствено-естетически идеали.

Вапцаровата любов към живота се основава на неговата вяра в осъществяването на идеала в поезията му:

„За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта тъмен,

Да, нашто ярко слънце ще просветне.“

(„Писмо“)

Графичното отбелязване на последния стих – стъпаловидното разполагане на всяка дума на отделен ред, има подчертана идейно-художествена функция. Поетът използва нееднократно начупения стих, който, както той сам изтъква – има свой ритъм и „своя закономерност“, а също така „внася по-голяма яснота“ (в. „Литературен критик“). В цитирания откъс от „Писмо“ по-горе стъпаловидният стих показва силна вяра на лирическия герой в постигането на идеала – глаголът „ще просветне“ добива особена категоричност и емоционална сила. В стихотворението „Завод“ („ще снемем ние слънцето при нас“) Вапцаров също изразява горещата си вяра в осъществяването на идеала, използвайки метафоричния образ на слънцето. Слънцето е образ-символ, чрез който се внушава жизнеността и светлината на идеала. Метафорично, но и пряко поетът изказва вярата си, че „утре ще бъде / живота по-хубав, / живота по-мъдър“ („Вяра“), че „ще дойде по-хубав / от песен, / по-хубав от пролетен ден“ („Песен за човека“).

Вярата е духовна сила на Вапцаровия човек. Ако му се отнеме макар и частица от нея, той би се превърнал в „нищо“. Вярата обаче е така здраво вкоренена в духовната му същност, че никакви средства не са в състояние да я унищожат: „Тя е бронирана / здраво в гърдите / и бронебойни патриоти / за нея / няма открити! / Няма открити!“ Патетичният тон, с който се изрича тази страстна убеденост, сменя разговорната интонация и просторечивите думи и фрази от предходните стихове („ресто“, „не струва“ и др.).

Вярата не е изначална от Вапцаровия лирически герой. Тя е плод на сложен вътрешен процес, породен от обществено-исторически и жизнени условия. Склонен към разкриване на най-съкровени душевни преживявания и верен на психологизма, Вапцаров отразява формирането на същността на своя герой като сложен процес на раждането на вярата.

Оптимистичното отношение към живота е дълбоко изстрадано от Вапцаровия лирически герой. Вътрешното му развитие е свързано с освобождаването от илюзиите, от сантиментално-романтичното отношение към света. Не можеш да останеш с нежно, лирично чувство към „живота – изпречен развратник“, когато той бие безпощадно, „с тежките си лапи направо по устата гладни“. Проникването в неговите истини, в железните закони на неговите механизми слага край на  илюзиите:

„Една ръка изхвърли на боклука

идилиите с синьото небе.“

(„Завод“)

Проглеждането на героя променя неговото съзнание. Старата романтика се заменя в стихотворението „Писмо“ от нова романтика – на борческия патос. Този преломен процес има своите лъкатушни пътеки, крайните полюсни точки, на които са „изстиване“ на „вярата в доброто и човека“ и раждане на нова вяра, която дава по-големи сили и душевна стабилност на младия човек: „как вярвам аз и колко днес съм бодър“. Това са сложни метаморфози, пътуване на Аза от романтичните илюзии към безизходицата и отчаянието, оттам – към омразата и после – към новата любов и новата вяра.

Великолепно изграден е персонифицираният образ на омразата. Лишаването на младите хора от духовни опори е представено като ослепяване към света. Настъпва обаче проглеждането, раждането на нов поглед към живота, към непозната досега романтика. Тази нова романтика идва с протеста, който се заражда в душите на младите хора, протест, представен в „Завод“ чрез ключовия образ „крясък“. Духовно прогледналият герой от „Писмо“ заживява с по-силна вяра, която му възвръща и любовта към живота:

„да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните химери…“

Така омразата ражда нова любов, а любовта – нова вяра. Тази нова омраза е насочена обаче срещу всички илюзии, които отклоняват човека от неговия борчески път. Полюсните чувства любов-омраза стават основа на духовно-емоционалния свят на Вапцаровия лирически герой.

Към духовните сили – вярата и любовта – които изграждат вътрешната стабилност на лирическия герой, се добавя и надеждата. Надеждата е здравата опора на вярата, неин жив въздух. Когато младите хора загубват своите романтични илюзии, у тях изчезва не само вярата („в доброто и човека“), но и надеждата („полека лека / изстиваха последните надежди“). Надежда-безнадеждност – това е опозиционна двойка, неизменно свързана във Вапцаровата поезия с другата, главната, определящата: вяра-безверие, а също и с любов-омраза. Тези опозиционни двойки разкриват позитивни и негативни сили, които разпъват душата на човека. Силата на Вапцаровия човек се състои в това, че в двубоя между вярата и безверието побеждава вярата. А любовта е велика и светла сила, а надеждата дава живот и сили на младото поколение, отрича овехтелите мъдрости на бащите, заживява с ново съзнание, със светлината на надеждата:

„една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.“

(„История“)

Вярата на Вапцаров в осъществяването на един свят на правда, доброта и красота се крепи на любовта и вярата му в човека. Човекът – това е най-голямата ценност. Нравственото падение, до което индивидът може да стигне обаче, не е израз на неговата човешка същност, а е плод на външни социални условия и обстоятелства. Те могат да деформират неговото нравствено съзнание, да го тласнат дори към престъпление. Важно е обаче, че външните условия не могат са победят и унищожат нравствената същност на човека невъзвратимо. Човекът затова е човек, т.е. духовно същество, защото може да осъзнае и превъзмогне своите грешки, недостатъци, слабости, пороци и да възвърне човешкото си достойнство, своята човешка същност. Вапцаров вярва в човека – в неговата способност за нравствено прераждане и извисяване.

Тези свои виждания и вяра поетът въплъщава в поемата си „Песен за човека“, разказвайки историята на един човешки живот – трагедията и величието на един човек. Достигнал до най-ниско стъпало на човешко израждане – отцеубийство – героят не затъва безнадеждно в бездната на падението. Под влиянието на хората в затвора той изживява катарзис и отново „става човек“. „Браво, човек!“ – изразява поетът своето възхищение от нравствения героизъм на преродилия се човек, който не само осъзнава своята вина, но преодолява страха от смъртта, умира с човешкото достойнство. Нещо повече – той умира с вяра в сбъдването на един друг, красив и справедлив свят, който ще извисява човека.

Източник на вярата у Вапцаровия човек е чувството, че неговото сърце пулсира в единен ритъм със сърцата на хилядите хора от различни социални среди по цялото земно кълбо. Това чувство за единение със страдащите и борещите се по света поетът представя в стихотворението „Испания“ чрез ключовия образ-символ на кръвта. От символ на безсмислено отнемане на човешки живот за удоволствие на тълпата („която диво се опива / от кръв, / от блясък на ками…“), образът се превръща в символ на общността между хората от целия свят в борческия им устрем към осъществяване на една хуманна кауза. Кръвта на убития испански боец се слива с кръвта на лирическия Аз, преминава през цялата земя, сплотявайки хората „в общия парад – / на упоритата надежда, / на смелостта и на труда, на суровата неизбежност, / на кървавата свобода“.

Чувството у Вапцаровия човек за единство със страдащите и борещите се хора ражда неговата вяра в победното шествие на социална промяна в световен мащаб. Поетът изразява пламенната си вяра в настъпването на това събитие, което представя чрез романтични образи-символи:

„Пролет моя, моя бяла пролет, –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшна, огнено метежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.“

(„Пролет“)

Революционната буря носи тръпката на пролетното пробуждане, началото на великото Начало. Вярата на Вапцаров в победата на живота-мечта се подхранва от романтичните представи, които неговото въображение чертае за бъдещото. Красотата на този мечтан свят поетът вижда преди всичко в промяната в човешката душевност и човешките отношения, основани на любовта измежду хората. „Ще се радват на труда си хората / и ще се обичат като братя“ – изразява своята увереност поетът в стихотворението „Пролет“. Поетът обгръща този романтичен свят с лъчите на радостта – най-светлото състояние на човешкия дух. „И радост в очите ще имате, / мънички мои“ – успокоява лирическият Аз от стихотворението „Не бойте се, деца“:

„Ще пеем, когато работим,

но радостни песни,

които ще славят човека.“

Красотата на този мечтан свят, в който поетът така горещо вярва, ще служи на щастието на човека на бъдещето. Създателят на духовните и материалните ценности в живота ще бъде творец на техническата цивилизация – другото лице на Вапцаровото бленувано бъдеще. Поетът вярва, че извоюваният по-хуманен свят ще бъде свят на техниката, в която е въплътен умът и геният на човека. Противопоставяйки на старата, „изстинала“ романтика и на нейния мелодраматичен хленч и сълзлива сантименталност – тази нова, съвременна романтика, като я свързва с динамиката на скоростите, с песента на моторите – песен, в която „блика труд и свобода“ („Романтика“). Това е новата романтика, която поетът възприема. Вярата на поета в тържеството на техническия прогрес е вяра в тържеството на социалния прогрес, на човешкото щастие. Това е вяра в победата на човека в световен мащаб.

Тази най-могъща духовна опора на човека – вярата – се разгръща във Вапцаровия поетически свят в неделима връзка с любовта към човека и с надеждата за един по-добър и по-справедлив живот.

Към началото