Защо Вазов определя дядо Йоцо като „честит слепец“?

Периодът след Освобождението на България от турско робство се смята за период, в който българите имат възможност да се установят  като народ и да изградят държавата си. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ представя точно тази епоха. Главният герой има надежди и мечти, които да осъществи преди да си замине от този свят. Той иска да остави наследство за родината си.

Разказът „Дядо Йоцо гледа“ от Иван Вазов може да се раздели на три части. Всяко част показва трите различни срещи на дядо Йоцо с българското. Той се вълнува и при трите срещи, но кулминацията на вълнението му е, когато научава за строежа на железниците. „От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело“. Героят не иска да изпусне и част от този български подем. Високото пространство, от което старецът „гледа“ влака, е метафора за високите идеали на героя.

След като чува първите „писъци на свирката на превоза, трещенето на колелата на релситедядо Йоцооживява, възроди се“. Героят до такава степен обича България, че не остава безпристрастен към родината си. Той се гордее с нея. Обича я. Остави й верен до края. В забързването ежедневие на съселяните му, те не успяват да оценят това, което имат. Макар и сляп, той „вижда“ много повече от другите хора. Дядо Йоцо успява да се зарадва като пипне или чуе българското. Верен на родината си, той „вижда“ със сърцето и душата си.

Дядо Йоцомаха с шапка“ на пътниците във влака. „Той поздравяваше по тоя начин нова България“. Дядо Йоцо се докосва по този начин до тъй желаната свобода. Успява да я усети и така се чувства горд.

Дядо Йоцо гледа!“ – според съселяните му, той  е старец, не успял да види с очите си свободна България, но той успява да се докосне до нея повече от всеки друг.

Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост“ – на  прага на смъртта единственото, което крепи стареца, е родината. Той няма близки, няма приятели, има само България. Макар и изнемощял, той има сили да се „радва с детинска радост“ на железницата.

Дядо Йоцо си представя железницата като „един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България“. Това въображение кара душата на стареца още повече да се радва. Съселяните му не успяват да видят железницата и да се зарадват истински докато старецът, макар и сляп, я „вижда“ най-добре.

На финала Иван Вазов ни „честити“ слепеца. С това авторът се опитва да покаже човек, който успява да съпреживее онова, което другите не виждат.

Разказът „Дядо Йоцо гледа“ е разказ, който ни показва силата на духа на човек, „който обича родината си“. Когато ти е отнето нещо, ти е дадено друго, с което да се отличаваш от хората. Разказът успява да всее надежда и да сбъдне мечтата на един достоен българин.

Към началото