Жестоката справедливост като възмездие за човешките дела – „Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма

Романтизмът като литературно направление от края на XVIII до средата на XIX век подхранва интереса на читателите към загадъчното, неизвестното, екзотичното, както и към свобода и справедливост. Всичко това е заложено в сюжета на един от най-известните романи от този период – „Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма-баща. Литературните изследователи отбелязват, че тази творба привлича вниманието и оставя трайни следи в съзнанието на читателите.

Водещите мотиви в романа са изключително разнообразни. Но всички те са насочени към художественото послание – да се възстанови нарушената хармония в човешките отношения. Посланието е свързано с надеждата и вярата на хората, че трябва да има възмездие за злото, което често остава безнаказано дори от правосъдието. В същото време, трябва да има награда за добрите дела, израз на съхранената човечност. Наистина усилията на един-единствен човек, колкото и могъщ да е той, не могат да изкоренят напълно социалното зло и несправедливостта, но могат да засилят упованието, че наказанието застига и онези, които се смятат за недосегаеми заради властта и богатството си. Неслучайно в творбата звучи като лайтмотив изразът: „Чакай и се надявай!“ Справедливостта на мистичния граф Монте Кристо в някои случаи е жестока, но и напълно заслужена.

Началото на повествованието ни към един повратен момент от живота на младия Едмон Дантес – съдбата му се преобръща зловещо, когато той е на прага на своето щастие и признание като един от най-способните моряци. С проявените от него качества младият помощник-капитан е заслужил да поеме управлението на кораба „Фараон“, а любовта му към красивата Мерседес е на път да намери потвърждение чрез техния годеж. Низостта в човешките души обаче се оказва основаната пречка за щастието на Едмон Дантес. Завистта, злобата и егоизмът се съюзяват в плановете на четирима души, чиито тъмни помисли не допускат някой да бъде по-щастлив и удовлетворен от тях. Оттук нататък се заплита жестока интрига, скроена от Фернан, Данглар, Кадрус и Волфор. За тях няма значение колко ниско ще паднат. Алчните им души жадуват победа, която ще ги съпътства почти през целия им жизнен път на възход в обществото, докато несправедливо осъденият като враг на властта Дантес е затворен в крепостта Иф, откъдето никой няма шанс да излезе. Според философията на Романтизма страданието е нещо обичайно в човешкият живот, но то е обвързано и с порива към свободата на човешката личност, както и потребността на нравствено извисения човек да се противопостави на обществените условности и на нагласата на голяма част от хората да се примиряват с властта на злото, което ги превръща в безспорни изпълнители на чужда воля. Това излизане извън рамките всъщност е своеобразен бунт на романтиците срещу общественото устройство и морал, лишени от хуманност.

Затворът има определено значение в романтическата потика. Попадането в неговото пространство означава не само прекършен полет, но и невъзможност човек да бъде близо до своите близки. В случая затворът се превръща и в място за духовно пречистване и укрепване на волята за въздаване на жадуваната справедливост. В подземията на замъка Иф обстоятелствата срещнат отчаяния и озлобен срещу съвета Едмон с невероятен абат Фариа. С основание може да се каже, че абатът въплъщава идеята за силата на познанието. Енциклопедичните му знания остават за младия му другар в затвора извод на душевна сила и извисяване. Духовно просветеният учен внушава на Едмон, че нищо не може да спре човешкия порив за свобода, когато е съчетан с интелект и изобретателност. Преподаваните от мъдрия отец Фариа уроци засилват мисълта на младия мъж, развиват наблюдателността и способността му за контрол над емоциите, научават го на мъдрост и търпение. Без всичко това Дантес едва ли би осъществил така блестящо своя план за отмъщение и въздаване на справедливост на стореното му зло и погубеното му щастие. Всъщност присъдата му не само осъжда нищо не подозиращия морски капитан на доживотен затвор, но и го поставя извън обществото, нещо, което може да се определи като социална смърт. Едмон Дантес напуска зловещата крепост затвор, като заема мястото на вече мъртвия си учител. Така се ражда една нова самоличност, съчетала в себе си младостта и характера на Дантес с опита и мъдростта на абат Фариа. Появата в обществото на граф Монте Кристо е своеобразно възкръсване на човека, когато са се опитали да унищожават преди 14 години. Възрастта на героя е с емблематично значение – 33 години – точно, на колкото е бил и Христос при възкръсването му. Героят на Дюма ясно разкрива житейската си философия и стратегия за постигане на възмездие – милост за праведните и заслужено наказание за предателите: „Мое е отмъщението и Аз ще въздам.“ Той започва да възприема себе си не само като острието на съдбата, но и като Ангела на възмездието. Неколкократно подчертава, че действията му са израз на висша справедливост: „Аз искам, каквото иска Бог.“ Графът сам обобщава поведението си на отмъстител – надменен и безпристрастен: „От добър и доверчив човек аз станах отмъстителен, прикрит, зъл или по-скоро безучастен като глухата и сляпа фаталност (…) горко на тези, които срещах по моя път.“ Външният вид на ново появилия се сред парижкия хайлайф аристократ излъчва загадъчност и чар, които едновременно привличат и внушават страх. Граф Монте Кристо си слага маската на непроницаем и самоуверен човек, който стои високо над другите със своите неограничени възможности и огромно богатство, завещано му от неговия духовен баща – абата Фариа. Невероятната изобретателност на тайнствения аристократ се проявява в превъплъщението му в различни роли – на английски лорд или на абат, на приказния Синбад моряка, на ориенталски благородник или пък на представител на финансовата къща „Томсън и Френч“. След като събира необходимата информация, той подрежда събитията така, че да изглеждат като „удар на съдбата“, който поразява противниците му тогава, когато са почти на върха на благоденствието си. Един след друг „ударът на съдбата“ улучва Фернан, Данглар, Вилфор. Разрушава се всичко, до което са се домогвали – власт, богатство, високо положение в обществото, семейно благополучие. Отмъщението за сторените някога престъпления е жестоко, но справедливо. Според замисъла на граф Монте Кристо наказанието трябва да съответства на извършеното престъпление спрямо невинния моряк Едмон Дантес. Героят преследва неумолимо целта си, убеден, че отмъщението е в името на доброто. Нечистата съвест на противниците трябва да бъде предизвикана, за да заплатят за всичките си низости и за да разберат, че нищо не остава ненаказано. Стратегията на благородния отмъстител е успешна – един след друг неприятелите му са сразени: граф дьо Морсер се самоубива, след като е разобличен и опозорен. Неговите някогашни съучастници също завършват трагично – Данглар се разорява, Дьо Вилфор полудява, Кадрус умира. Страдането, което неименно трябва да изпита всеки един от тях, е част от идеята за пълно възмездие. Докато подготвя отмъщението, Дантес остава скрит зад новото си лице като тайнствения  Граф, недостъпен в уединението си. По-нататък в определени моменти той се само разкрива с различа цел – отмъщение или опрощение, като казва истинското си име – Едмон Дантес. Когато замисленото отмъщение започва да взема невинни жертви, героят на Дюма сякаш се събужда от озлоблението и разбира, че е преминал допустимите граници. За да възвърне нарушената хармония, той се опитва да направи нещо добро – помага на влюбените Валентин дьо Вилфор и Максимилиан Морел да се съберат; проявява загриженост към сина си Мерседес и Фернан – Албер, когото насочва към стремежа за честно издигане в обществото. Най-силно въздействие за пречистването от демоничната омраза, която е на път да изпепели душата на Монте Кристо, оказва любовта на очарователната гъркиня Хайде. Тя стопля сърцето му и го връща към щастлив живот. Заминаването за екзотични непознати страни в края на повествованието е обрисувано напълно в романтичен стил. Това е и израз на свободата на човешката личност в изора на пътя.

Романът „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма-баща съдържа невероятно богатство от драматични ситуации, колоритни събития, персонажи, сложни интриги, заплетени човешки отношения и трудности на съдбата. Историческите събития са само фон, върху който се развиват  човешките драми, засягащи како отделни личности, така и цели фамилии. Реалистичното изображение често се преплита с елементи от фолклора и митологията. Преди всичко самият човек със своя ум и емоции е двигател на действието. Най-значимото обаче, с което въздейства творбата, е стремежът към добротворчество и възстановяване на нарушената хармония в човешките отношения, както и с идеята за възвърнатата свобода и вярата в хуманното начало.

Към началото