Общуването и културният контекст. Експресивно поведение и култура

  1. Що е то култура?

Културата е социално явление, съставено от различни култури: общочовешка култура, култура на един или друг ареал, култура на един или друг народ, култура на едно или друго време и т.н. Освен това, културата е памет или запис в паметта на вече преживяното.

Думата култура произлиза от латинския превод на старогръцката дума “пайдея” (на старогръцки – поведение, благонравие, възпитание). В древна Атина “пайдея” се е отнасяло към образованието и възпитанието на децата, но по-късно думата придобива по-широк смисъл: „грижите, които полагаме за душата“.

В различните европейски страни думата култура се употребява в различен смисъл. В българския език ние сме възприели немската употреба на думата, която е по-всеобхватна и означава целия сбор от всичко, което надхвърля биологичното и физическото ниво на съществуване на човека. Във френския и английския език думата култура има различна употреба – тя не се използва за културните постижения на градските цивилизации – за тях вместо “култура” се използва думата “цивилизация”.

Всички компоненти на културата – знания, норми, ценности, обичаи, съдържат в себе си функцията на приемствеността. Взаимодействието между културите е своеобразен диалог между всички тях. Диалогът се основава на културните различия, на разнородността и не бива да се схваща като сблъсък. Българската култура е изключително широко поле с неограничени възможности за диалог, защото е многопластова.

Междукултурното общуване между индивиди или групи от индивиди съществува от хилядолетия насам. Първоначално това са били най-вече контакти между съседни племена и народности. Едва чрез развитието на превозните средства, на търговията, на колонизацията и на емиграцията се стига до срещи с по-далечни етноси.

Ключовото свойство, което прави възможни човешките култури и цивилизации е обменът на информация – комуникацията.

Има 4 големи комуникационни революции:

  • Първата е митотворчеството, пра-изкуството и пра-религията – ние не знаем кога се е зародила тя, но можем да я открием във всяка човешка общност на планетата във всяка историческа епоха – тя е форма на предаване на знанието от поколение на поколение чрез устна комуникация между индивидите и чрез  символни ритуали.
  • Втората са писмените системи и литературата – те позволяват знанието да се предава в много по-мащабна степен и пълнота от едно поколение към следващо.
  • Третата е печатането на книги позволява много по-широк достъп до писмената информация. Тази революция се случва за пръв път в Средновековен Китай, а в Европа се свързва с името на Гутенберг и с епохата на Просвещението.
  • Четвърта голяма революция в комуникацията – на медиите, компютрите и Интернет – ние живеем именно в тази епоха. За съжаление, ние не знаем до колко тя ще се окаже дългосрочна и ефективна, как ще се развие и до какво ще доведе.

В човешкия си свят ние сме пронизани и обвързани от различни видове комуникации – между тялото ни и средата на живот, между клетките и органите ни – обмяната на веществата вътре в организма ни, между обществото и екосистемата, в която участваме и планетата ни. Съществуват и други критерии за класифициране на видовете комуникации – например по отношение на тяхната общодостъпност, масовост и публичност. В това отношение комуникациите могат да бъдат разгледани като:

  • частни или публични;
  • образователни или работни;
  • тайни или общодостъпни;
  • масови или специфично ограничени. 
  1. Условията и последиците от общуването

Общуването е необходимост възникнала от самото зараждане на човечеството. Чрез комуникацията се обменя информация, която в ерата на зараждането си е била неразделна част от оцеляването, а в днешни дни спомага за адаптацията, адекватното поведение и ориентацията. Обмена на информация е залегнал във всяка част от живота ни, станал е неразделна част още от детството ни при нуждата от общуване с родителите, присъства навсякъде в ежедневните ни контаки, способства обучението, развитието ни като личности. При социалните контакти дори се ползва като средство за манипулация.

За да се осмисли една култура е необходимо да познаваме не само езика й, а и религиозните, кутлурните и икокономическите характеристики. Комуникацията е акт със сложна структура, състояща се от вербален език и невербални езици: жестове, графики, икони, предмети, индиктория за социално положение и др. Невербалните средства за комуникация са знаци, носещи определена информация. За да се разбират индивидите помежду си е необходимо да протежават сходна схема за декодиране на вербалното и невербанлното общуване. В процеса на общуване между хора от различни култури, въпреки използването на един и същ език, могат да възникант много недоразумения и дори неразбиране. Затова при изучаването на друг език е необходимо не само усвояването на езиковия инструмент като набор от правила и думи, а трябва да се приложи и културния контекст, от който е извлечен и в който се изпозлва. Например, италианците обикновено говорят с доста по-висок тон в сравнение с други народи (разговор, поздрав или размяна на  информация може да бъде погрешно разбрано като кавга).

Невербалното поведение е много по-богат от езика на думите. За съжаление ние много рядко си даваме сметка за огромното значение на езика на жестовете и за правилното им разбиране от страна на партньора при общуването. Това се отнася предимно за представителите на европейската култура, която е основана на рационалното познание и цени логическите агрументи, изразени в словесна форма. При източните култури  истинското познание на невербалното общуване е дълбоко интуитивно и образно. В американската култура например, се оценява високо краткостта на изказа, точността на използването на точните думи и понятия и логичността в изложението на думите. Характерната за редица източни култури висока зависимост на общуването от контекста, се проявява в разтегливост и неконкретност на речта. Тук се обръща внимание не толкова на това, което се казва, а на начина, по който се казва.

  1. Междукултурно общуване. Културата и човекът. Невербално и вербално общуване

Междукултурното общуване не опира до междуетническа комуникация. На отделните хора, социокултурни слоеве, възрастови групи, жени и мъже, поколения, на националните общности – на всички тях им се налага да търсят контакти. Междукултурната комуникация засяга най-различни сфери: международните отношения, преподаването, икономиката на глобализирания свят, търговията, битовото човешко общуване.

Жителят на определена държава притежава минимум девет характера – професионален, национален, класов, географски, полов, осъзнат, неосъзнат и персонален. Всеки човек влиза в общуване/разговор като носител на разнообразен набор от тези характери. Конкретният избор зависи от събеседниците и от ситуацията на общуване. Човешката комуникация има смисъл.   

Интересът към проблемите на междукултурната комуникация до голяма степен се определя от две съвременни тенденции – глобализацията и регионализацията, действащи едновременно. Регионализацията и глобализацията взаимно се ограничават и подкрепят, образувайки вътрешно противоречиво смислово цяло. От тук произтичат важни предпоставки на междукултурното общуване:

– защита на собствената култура и език като условие за съхранение на националната идентичност;

– дистанция, отказване от нарушаването на физическите и ментални граници на друга личност или народ;

– толерантност като приемане на различна гледна точка;

– вътрешна нагласа за плурализъм като опит да се погледне от друга перспектива към родното;

– внимание по отношение на чуждата гледна точка към своята.

Комуникацията между хора от различни култури неимоверно нараства през последните хилядолетия. Днес интеркултурните контакти за все повече хора са част от всекидневния живот. Но това не означава, че протичат гладко – често са наситени с недоразумения. Общуването в междукултурна среда изисква специална подготовка, съобразена със спецификата на националните култури на отсрещния индивид. Особеностите и различията в културите са много. При общуването на представители на различни култури съществуват голям брой бариери, които могат да доведат до неправилното му разбиране.

Културната бариера е много по-опасна и неприятна от езиковата. Тя е опасна и поради това, че културните грешки се възприемат много по-тежко от езиковите. Културните различия не са обобщени в таблици от правила като езиковите различия, няма нито граматики, нито речници.

Повечето от жестовете, които използваме в общуването са еднакви за всички хора по целия свят. Когато хората са щастлии, те се усмихват, а когато са нещастни – се мръщят. Кимането с глава означава съгласие и потвърджение, докато вдигането на раменете и веждите показва нерабзиране. В същото време има други жестове, които са кутлурно обусловени и означават различни неща в различните култури. Имено заради това в съвременния свят са много популярни наръчниците по междукултурното общуване за биснесмени, описващи накратко характерните жестове за различните страни и народи. Например, италианците са прочути с широкото използване на жестикулация – за един час те жестикулират средно 80 пъти (много от жестовете обаче не са разбираеми за други култури), докато французите – средно 20 пъти, а финладците – само 2-3 пъти.

Зрителният контакт при общуващите е основен елемент при невербалното общуване. Най-красноречиви и истински за преживяванията ни са очите. Смята се, че едни от първите, започнали да използват очите като инструмент за комуникация, са йезуитите. Те използвали поглед, насочен към междувеждието на събеседника, което карало събеседниците да стават неспокойни, да нервничат, което пък водело до загуба на спора още в самото му начало. Руснаците и японците отдават изключително значение на изразителността на очите и тяхното използване като израз на емоциите. В същото време съществуват значителни разлики във възприемането на контакта с очи. В японското общество не е прието да се гледа продължително в очите на другия, а в Америка гледат в очите тези, с когото общуват само ако искат да се уверят, че другият участник ги е разбрал правилно.

Интерес за изследователите през годините е предизвикал и друг елемент от изразните средства в общуването – мимиката. Едно от най-старите изследвания на мимиката прави Аристотел. Той описва различни лицеизрази и търси връзката им с качества и характери. По-късно научни изследвания прави Чарлз Дарвин, който доказва вродения характер на мимическото поведение. Дарвин бил убеден, че лицевите изражение са сходни при хората, независимо от културата им. През 50-те години Дж. Брунер и Р. Тагиури след дългогодишни проучвания стигат до извода, че няма вроден непроменяем модел, който да придружава определена емоция. Малко по-късно обаче П. Екмън, У. Фрийзен и С. Томкинс подрепят убежденията на Дарвин въз основа на нови изследвания, проведени в пет различни култури и на три ралзични континента. Те създават методика за изследване на изражението, наречена FAST (Facial-лицев, Affect-чувство, Scoring-резултат и Technique-метод). При тази методика лицето се дели на три зони:

  • горна – чело;
  • средна – очи и клепачи;
  • долна – бузи, нос, уста и брада.

Сред тези зони се търси проявлението на шестте основни емоции:

  • радост;
  • гняв;
  • изненада;
  • отвращение;
  • страх;
  • мъка.

При направено сравнително-културно изследване в Унгария, Полша и САЩ през 80-те години на XX век относно уместността на изразяването на емоции пред близки и пред чужди хора е установено, че унгарците и поляците смятат за уместно да показват позитивни емоции в собствена среда и да прикриват негативните. В този случай негативните емоции остават уместни за средата от чужди хора. За американците се оказва по-приемливо да проявяват негатини емоции пред близките си, отколкото пред чужди хора. Извън своята лична среда, американецът е длъжен да демонстрира ведрост и оптимизъм. Като заключение можем да кажем, че унгарската и полската кутлури са много по-колективистично настроени, отколкото американската.

В източните култури появата на лицеизрас, издаващ изпитваната емоция, е проява на слабост и не се цени в междуличностните отношения. Идеалът за мъж е героят, който не трепва с нито един мускул пред трудностите и владее до съвършенство духа и тялото си, включително мимиките и жестовете си. Силният грим при японката и бурката при мюсюлманката целят да скрият лицето и изразяваните емоции, което е в унисон с източния културен модел. В евопейските култури не съществуват правила за прикриване на емоциите – били те положителни или отрицателни и естествеността на мимиката е нещо нормално.

Според А. Волфганг и М. Кохен националните и културните особености на страната, в която се живее, оказват влияние върху лицевата експресия на представителите на чужди култури. Напоследък се наблюдава известно смесване на културите – приемане на празници от друга култура (Halloween, Свети Валентин и др.), за което способстват все по-лесния достъп до информация, широкото разпространение на изкуствата и масовите култури от различни краища на света, разширяването на бизнес отношенията, глобализацията и др. Усвояват се чужди символни жестове. Всичко това разширява възможностите за комуникация между различно културно обособени общества и улеснява разбирането помежду им.

Не е нужно специално да се подчертава, че различията между два типа култури могат да причинят проблеми и дискомфорт в общуването. Възможна бариера в междукултурното общуване могат да бъдат различията в условията, при които се провеждат деловите срещи. Във връзка с този сериозен проблем математикът Клаус Рот твърди, че срещите между културите рядко започват от нулата. Почти всяка среща е предопределена от по-ранни контакти или от съхранен в паметта момент по отношение на другата култура. Почти всеки културен контакт следователно е повлиян от собствен, усвоен предварително опит, който намира конкретен израз в специфичните образи на чуждото. В днешно време все още за хората, с които се срещаме, ние вече имаме някаква предварителна информация. Тази информация направлява нашето мислене, нашите чувства и действия. Тези стереотипи затрудняват и предизвикват подозрения най-малкото предварително или в началото на срещата между представители на различни култури.

Светът е изпълнен с конфронтация между хора, групи и нации, които мислят, чувстват и действат по различен начин. В същото време тези хора, групи и нации, подобно на разгневените мъже в заседателната зала, имат общи проблеми, които могат да бъдат решени посредством сътрудничество и междукултурно общуване. При вербалната комуникация между хора от различни култури могат да възникнат проблеми или поради езикови недоразумения, или от различните възприятия и интерпретации на предаваните идеи и значенията им. Дори когато участниците в комуникацията имат общ език, обикновено това е езикът на единия от партньорите. Но това не гарантира, че те разполагат с един и същ комуникативен стил. Техните ценности и норми, идеи и нагласи, начини на възприемане и поведение продължават да са различни. Езиковите различия допринасят за погрешни културни прочити.

За да бъде речевото общуване успешно, е нужно:

  • да владеем необходимите за комукативния акт езикови средства (граматични, лексикални, фонетични);
  • да умеем да се ориентираме в комуникативните ситуации и да подбираме езикови средства, подходящи за сферата на общуване и за конкретната ситуация;
  • да умеем да създаваме и да възприемаме текстовете, с които установяваме контакт със събеседниците си, поддържаме контакта и го преустановяваме, когато сме изчерпали предмета на общуване;
  • да умеем да избираме речева стратегия за отстраняване на слабости в общуването и за постигане на максимална резултативност.

Условие за успешност на речевото общуване е правилната и уместна употреба на езиковите единици в текста.
Невербалната комуникация се дефинира като процес, в който чрез размяна на телесно-пластични сигнали във вид на жестове и мимики хората осъществяват връзка помежду си, предават си сведения, преживявания, чувства и мисли, т.е. разбират се помежду си, без да си служат с говорната култура, без да произнасят гласно своите мисли, въпроси и отговори. Но при невербалната комуникация също могат да възникнат проблеми и недоразбирания. Много често в общуването си посредством жестове имаме предвид нещо, което в действителност не сме изрекли с думи. Оказва се всъщност, че думите и изразите, заложени в невербалното изказването са недостатъчни като носител на информация и оставят място за интерпретация, която е възможна само благодарение на контекста, възприятията и по-общите познания за света от страна на адресата.

  1. Заключение

Общуването е най-често срещаната форма на взаимодействие между хората. Най-общо то се дефинира като процес на предаване и обмен на информация между участниците в комуникацията. Като цяло, общуването може да бъде два основни вида – вербално и невербално. За съжаление обаче няма конкретно становище кой от двата вида е по-надежден – и при двата съществуват реални рискове за неразбиране. Решението кой от двата вида общуване ще приляга повече зависи от конректната ситуация, двете страни-участници в общуващия процес и търсения ефект.

Към началото