Молиеровият смях над човешките слабости в „Тартюф“

Жан-Батист Поклен, познат още като Молиер, създава поредица от гениални комедии, наситени с творческо проникновение, хумор и безпощаден сарказъм. Те не са предназначени само да забавляват тетралната публика или по подражание на така популярния по времето на Молиер „салонен хумор“ леко да се докосват до проблемите. Смехът в тях е оръжие, при което острието не подминава никой от нарушителите на дълга, човечността и истинското благородство.

Сред произведенията на Молиер безспорно е един от най-значимите комедийни шедьоври – „Тартюф“. Тази комедия осмива някои от вечните човешки пороци и недостатъци. Също така, съумява изненадващо и трайно да накара читателите да се смеят и да се замислят за човешкото лицемерие и коварство. Тази комедия кара читателите да погледнат себе си като част от обществото и да се почувстват отговорни, ако са допуснали някоя от грешките на героите. А после, след самокиртичния смях да си обещаят, че никога няма да повторят грешките и слабостите, които Молиер изобличава.

Хуморът и сатирата са провокирани в най-висша степен от образа на Тартюф. Безскрупулно нагъл в своето лицемерие и комично жалък в неспособността да прикрие истинската си същност, „набожният“ двуличник неизбежно буди смях у читателя. Този смях обаче е примесен със сълзи, с отвращение и с горчивина от съществуващата реалност, даваща възможност за появяването на хора като Тартюф. Защото именно изпълнената с двуличие, с корупция и с обществено лицемерие действителност на тогавашна Франция вдъхновява Молиер да напише „Тартюф“. В първия си вариант тя съдържала много повече откровени критики към аристокрацията и църквата. Острата сатира обаче предизвиква буйната ярост на духовенството и на светските кръгове. Паралелите с реално съществувалия и познат на цял Париж прототип на Тартюф и намеците за корупция на високопоставени личности са били твърде очевидни за съвременниците на Молиер. Тази „откритост и безочливост“ му донасят множество сериозни проблеми. И все пак, багодарение на упоритортта и на рзумното решение на Молиер да смекчи малко острия сатиричен тон на произведението и да вмъкне във финала намесата на мъдрия владетел, кралят разрешава „Тартюф“ да бъде поставен на сцена.

Огромният успех на комедията се дължи на оригиналния и будещ неринуден смях хумор на автора, преплетен със сериозността на социалната ангажираност. Образите са богато нюансирани, а задълбочените им характери надхвърлят обичайните комедийни стереотипи. Той умишлено засилва напреженеито в дадени моменти, вмъквайки в сюжета изнудването, лишаването на Дамис от наследство и реалната опасност от пълен банкрут, която заплашва фамилията на Оргон в края на произведението. Сред тези моменти на драма и трагедия, свежият жизнен хумор на автора изпъква още по-силно и допринася за създаването на една оптимистична атмосфера. Най-забавна и внасящи приятна ведрина в комедията е Дорина. Като единствена представителка на по-бедните обществени слоеве, тя не се притеснява да изрази открито мнението си за лицемерния Тартюф. Лишена от куртоазия и социални задръжки, Дорина винаги успява да постави двуличника на мястото му с остроумните си забележки.

Енергичната и остроумна прислужница не само успява да намекне за Тартюфовия „плам“ към Елмира, но и да го увери, че не може да бъде измамена от него, въпреки лицемерната му маска. Любопитно е, че въпреки ниския си социален статус и липсата на образование, Дорина е сред най-проницателните герои в произведението. Тя е природно интелигентна и познаваща чертите на хора от различни съсловия. Още в първо действие успява само с едно изречение да определи характера на Тартюф: „Той се чувства славно! Пълнее, руменейки и се разхожда бавно.“ Дорина точно и бързо разкирва надутия му характер –  лакомията и леността му.

Чувството за хумор, което крепи Дорина и поддържа оптимистичната й нагласа към живота, сякаш липсва у по-заможните герои на комедията като госпожа Пернел. Тя е суха, надменна и прекомерно набожна, с консервативни възгледи, трайно ограничени от ред предразсъдъци. Конфликтите, в които тя влиза и които сама създава са наситени с много остроумие и комизъм.

Госпожа Пернел: Така! Но в тоя дом вървяло би във ред –

да би се слушал тук светия му съвет!

Дорина: За вас е той светец, но вярвайте ми вие,

безбожен лицемер под маскатта се крие.“

Въпросната маска, която си надява Тартюф, е твърде преувеличена, за да успее да заблуди някого. На нея вярват само наивният Оргон и госпожа Пернел. Словата на опитния лицемер Тартюф откровено будят смях със воята високопарност и с разминаването си с всяка истина:

Сложете бича там до ризата корава,

молете се всегда Бог мъдрост да ви дава;

попитат ли за мен – отивам във затвора

да дам от своя дар на тия клети хора.“

Истински „клетият“ обаче се оказва именно Тартюф. Той е най-точният събирателен образ на всички низки човешки страсти. Неслучайно името му се е превърнало в нарицателно за човек лицемер и измамник. Освен със силно изразените си негативни качества, Тартюф прави силно впечатление и с начина, по който е въведен в действието. Необичайният композиционен похват на Молиер да ни представи главния герой едва във втората сцена на трето действие, придава свежест и оригиналност на произведението. Освен това, след като вече сме били подробно запознати с двуличието и противната същност на Тартюф, набожните му стремежи и реплики ни разсмиват много повече.

Характерът на героя постепенно градира в отрицателна насока и все повече будеща отвращение. Хуморът на автора също се променя. От присмех той преминава през все по-остра ирония, за да стигне до осъдителна сатира. Постепенно толерантността на автора и на всички негови герои в комедията се стопява и отстъпва място на откритата ненавист и презрение към безочливия измамник. Хуморът в творбата има изключително важна функция и колкото повече деградира Тартюф, толкова по-сурово Молиер се надсмива над него. Самата комедия „Тартюф“, макар и изградена с много майстроство и талант, не може да се похвали с брилянтен финал.

Истинският „спасител“ на създалата се драматична ситуация е искрено прикрит между редовете на комедията. Това е любовта. Тя е катализаторът, благодарение на който действието се развива все по-бурно и върви към своята развръзка, когато измамникът бива разкрит. Ако Молиер не беше включил раздялата на влюбените Мариана и Валер заради замислената от лековерния Оргон сватба на дъщеря му с Тартюф, и ако не беше страстта на лицемера към Елмира, то разкриването му би се проточило с години. Огромната сила на любовта, която винаги успява да отвори очите на всички за истината, допринася за отсъствието на комичния тон в диалозите между Мариана и Валер.

Молиер изпитва дълбоко уважение пред любовта като най-висше човешко чувство, при което насмешката и комичното са просто неуместни. Още повече, в любовта на двамата млади няма никакво проявление на низост или на друга слабост – недостатъци на човечеството, които винаги провокират Молиер да им се надсмива. Нещо повече, благодарение на безпощадното оръжие на смеха той унищожава пречките за крайната победа на доброто и внушава, че дори под бремето на житейските трудости човек трябва да се усмихва, за да върви напред.

Към началото