Старогръцка лирика – Лирическият поглед към света в творчеството на древногръцките поети

Образът на света в старогръцката лирика е доста фрагментарен, тъй като са запазени предимно откъси от творбите на древногръцките поети. Откъсите определено затрудняват цялостното възприятие на поетичния текст, неговото звучене подчертава живото, искрено и непосредствено вълнение на творбите. Търсенето на нов изказ, на красива и оригинална образност са присъщи именно за старогръцката лирика. Естествената близост до изворите на митологията поражда и връзката с образите на боговете, които са възпявани от лириците в Древна Гърция.

Старогръцката лирика всъщност е съчетание на текст и музика като съпровод. Най-често музикалният инструмент е лира, а понякога флейта. Нерядко се включва и танцът като допълнение към тях.

Ранната старогръцка лирика е предимно празнична поезия, тъй като е създавана по повод на различни празници и в чест на богове и хора. Така се утвърждава преходното като значимо, за да се продължи радостта. Светът на боговете с приближава до човешкия като изживявания и чувства. Празничността е характерна за почти цялата хорова лирика. Например в стиховете на Бакхилид:

„О, виното отхвърля надалече

човешките ни грижи…

Тогава някой ще събори

стените на града

и всички ще се мислят за царе,

къщите им ще блестят от злато,

и корабите им,

със жито натоварени ще носят

богатата реколта на Египет –

съкровище несметно.

Тъй, както пием,

сърцето преувеличава всичко.“

Лириката в Древна Гърция се разделя на жанрове, които имат предимно исторически характер. Като цяло, тя се дели на два вида: декларативна и песенна. В декларативната се обособяват жанровите понятия елегия и ямб. Елегията има различни тематични посоки на изява: гражданска, любовна, поучителна и други. Песенната се дели на хорова и солова. Хорова лирика създават например Анакреон, Сафо, Алкман, Алекей и Стезихор.

В света на древните гърци съществуват конфликти, а военните действия са нещо обичайно. Участието в тях се приема и като мярка за мъжество и храброст – качества, възпявани от лирици като Тиртей във военния му марш „Ембатерий“. В действителност призивната мъжествена поезия на Тиртей се оказва по-ползотворна за спартанците, отколкото тактиката на един военен вожд. По подобен начин използва творбите си Калин от Ефес, като призовава младежите от родния си град да изпълнят патриотичния си дълг в защита на отечеството от нашествениците: „И нека затова издигне меча си високо / и храбър – зад щита / върви напред във боя.“ Мотивът за това е високо нравствен: „Тъй благородното е човек да защити / родината си от врага..“ („Първа елегия“, Калин).

Безспорна е полемичната насока в стиховете на атинския политически деец Солон. Чрез тях той не само изразява политическите си възгледи, но и защитава убежденията си за реформи и ново законодателство: „Вие, дошли до предита от много блага, усмирете / дръзките свои сърца и положете предел / пред необуздана воля, че ние не ще ви отстъпим; нито ще бъде така, както е сгодно на вас!“ Политическият деец критикува открито и дръзко моралните недъзи на своите съграждани, които могат да навредят на цялото общество: „Няма защо Родината / да се бои / от участта, която Зевс й дава. / Или от замислите / на блажените Безсмъртни / над нея – / Атина щитоносна / простира своята ръка. / Но гражданите искат / да погубят / славния си град, увлечени от алчност.“  (Из поемата „Благозаконие“).

Характерни за архаичната епоха са промените и движението, когато гърците колонизират земи около Средиземно море. Срещата с чужди светове и култури и тяхното опознаване е нормално да предизвикат съпоставката между едните и другите. Мимнерм например използва метафора в размислите си върху живота:

„На листа приличаме ние;

пролетта многоцветна ни ражда –

и разлистени

под лъчите на слънцето,

малко време се радване на младостта,

без да знаем добро или зло

боговете ни дават.

Какво е животът, както

– красотата му без Афродита

златокъдравата? По-добре аз

да умра в оня зъл час, когато

вече няма да чувствам нужда

от най-сладкия – дар,

от прегръдките тайни, от  нежни милувки,

от леглото уханно.

от цветята чаровни

на нашата младост

са твърде желани…“

По-широкият поглед към света дава и ново, по-високо самочувствие на индивида. Това ясно се чувства в творбите на Алкман, Мимнерм, Архилох, Сафо, Алкей. Архилох е един от най-изявените ямбически поети. Той заявява уверено: „Аз съм служител на бога Ениалий, / но ми е дадено да разбирам / и на Музите милия дар.“ Както съчетава служенето на войната и на музите, така Архилох обича и виното, и насладите на живота. Не се страхува от превратностите на съдбата, които според него трябва да посрещаме с мъдро търпение и бодър дух:

„Сърце, сърце, не се смущавай от бедите.

Посрещай ги безстрашно, после ги изпращай,

макар и във засада – твърд бъди, не трепери,

а победиш ли в битката – не го показвай

и победен ли си – ти не плачи.“

Често стиховете на старогръцките поети дават израз на тяхната лична гражданска позиция като например неодобрението на някой управник, който притеснява народа с властта, придобита вече не по наследство, а в резултат от натрупано богатство, но не в славни битки, както в предишни епохи.

Древногръцката песенна лирика се свързва с имената на най-изявените фигури – Алкей и Сафо. Те оставят ярки следи в съзнанието на своите съвременници. В стиховете на аристократа Алкей светът се отразява с цялото си многообразие. Творецът създава едновременно „Бунтовни песни“,  „Любовни песни“ и „Пиршествени песни“. Тъгата на изгнаника Алкей се излива в лирическите му песни заедно с възхвалата на нейната красота и копнежа да се завърне отново в нея. Превратностите на времето и обществените борби намират отражение в силните по своето звучене стихове на този поет. Той има кураж и гражданска доблест да демаскира нелицеприятните истини на съвременното общество. Назовава открито и ясно проблемите, които тегнат върху него, както и причинителите за тях: „Омразно зло, непоносими / Бедност и Зло, / мъчително тежите / върху народа / със вашата сестра Безизходица.“ Алкей отправя преки обвинения срещу демагогията на своя политически противник Питак. Радва се, когато несправедливият тиран Мирсил е мъртъв. Също, възпява с радост природата, виното и жените. Умението му да пресъздава природните забележителности се забелязва в стихотворението, посветено на река Хебър (днешната река Марица): „О, Еброс, Еброс, / най-красивата река си ти – / при Енос ти се вливаш / в пурпурното море, / минавайки с водите си / пряко тракийските земи / (със тучните ливади за конете). / О, Еброс, Еброс, тебе честват / и многобройните момичета: / и с нежните ръце / те като в благовонно миро / измиват в твоите води / бедрата си красиви.“

Алкей използва природния пейзаж и като художествен израз на душевното състояние. Например в „Морска буря“, която  съдържа и мото („човешкият живот е като кораб…“):

Подмятан от ревящите вълни,

той няма вече сили да се бои

срещу дъжда и дивата стихия.

И сякаш всеки миг в скала подводна

ще се  пропука той

и ето – тръгнал е към гибел…“

Алкей е ценен високо. Неговият поетичен стил наистина въздейства с интересна образност и сполучливи художествени сравнение: „и те се сгушиха от страх, / тъй както птичките се сгушват / пред бърз орел – / внезапно появил се…“; „лозницата надежда дава, защото е добра“. Някои от стиховете му звучат доста оптимистично и насърчително: „Не бива да оставяме сърцето / на грижите: ний нищо не печелим, / когато се отдаваме на скърби, / приятелю..“

Древногръцката поетеса Сафо е наречена „десета муза“. Нейното творчество е свързано с изявата на най-съкровените чувства и настроения, които изпитва една жена. Водещи мотиви в поезията на Сафо са любовта и природата. Сафо пише за лично преживяното от нея и постига силно въздействие върху слушателите и читатели си. Тя излага ученичките си в тайните на поезията, музиката и изкуството като цяло. Ролята и значението на жената в общността според Сафо са по-разкрепостени на остров Лесбос, отколкото в други части на Елада. Тя пресътворява в творбите си вълнуващи моменти от празненствата при женските култове, сватбите, любовта, ревността, приятелството или раздялата. Това са дълбоко човешки чувства и преживявания, които Сафо разкрива с финес и красива образност в творбите си. Можем да дадем пример на част от творчеството на Сафо чрез „Молба към Афродита“:

„Ела и както някога, Богиньо,

подаваше ухо на моя глас..

..

И ти с усмивка на безсмъртното лице

ме питаше какво ми е станало,

защо те викам пак, защо те моля

и лудото сърце какво желае

да ми се случи… „Я, кажи, Сафо,

в кого си влюбена. Да ти го доведа.

Кажи, Сафо, кажи…

Дори от теб да бяга – ще те гони

и ако даровете не приема – скоро сам

ще ти донася дарове. Ако не те обича,

ще те обикне – и да не желаеш вече.“

В някои от стиховете на Сафо се усеща драматизмът на любовта: „…подобно буря / разтърсва любовта душата ми: / тъй вятърът планински / събаря дъбове…“; „не знам какво да правя“ / в мен живеят две души…“ Поетесата умело преплита душевното състояние с природното и всичко това е напоено с много нежност и възвишеност:

„Звездите край блестящата луна

отново крият своя светъл образ,

когато тя изгрява пълнолика

и лее сребърен светлик

върху земята.“

Лирическата героиня на Сафо става част от природния свят. Тя разбира езика на дървета и птици, усеща с лекота очарованието на цялата Вселена. Сафо възпява онези, които я обичат и към които е привързана. Сафо най-вероятно е най-обичаната и възхвалявана поетеса на Древна Гърция.

Лириката от Древна Гърция насочва поглед към света в неговото непрестанно развитие и вечно движение. Старогръцките поети разкриват реалността през очите на човешката личност, която преоткрива света с назряло желание да сподели своите изживявания и чувства. За всичко това лириците намират най-подходящата форма и оставят своята трайна следва в културното съзнание на Елада.

Към началото