Трагичните образи при осъзнаването и приемането на истината в „Едип цар“ от Софокъл

Трагедията „Едип цар“ от Софокъл представлва едно от най-ценните произведения на изкуството, завещани от древногръцката култура на света. Пиесата поставя много важни общочовешки проблеми, един от които е и този за истината и отношението на човека към нея.

Слепотата и зрението са основните символи, умело използвани от Софокъл. Тези символи представят темата за истината в трагедията. Слепотата изразява незнанието и отказва от осъзнаване и приемане на истината. Главните герои – Едип и Йокаста, са физически зрящи, но дълго време остават духовно слепи за реалната същност на нещата и за проблемите около тях. Образът на Едип е замислен и съществен като пълен контраст на слепеца пророк Тирезий. Въпреки че е незрящ, за разлика от Едип, той безпогрешно „вижда“ исината, приема я и счита за свой дълг да я направи всеобщо достояние. Неговото вътрешно „зрение“ му помага да възприеме нещата такива, каквито са. Трагичният характер на поризведението се определя най-вече от факта, че въпреки огромните усилия на главния герой да узнае истината и когато най-накрая я открива, му донася единствено болка и разочарование. Едип се самоослепява не толкова, за да се самонакаже, колкото отново да избяга от вече страшната за него истина.

В началото на трагедията той е все още неин страстен привърженик. Разбирайки, че само разкриването на някаква дълго пазена истина би могло да разреши проблема на управлявания от него град и да спаси жителите му от вървулащата смъртоносна епидемия, младият и енергичен владетел на Тива се амбицира да се справи сам с проблема:

Но аз ще го разкрия сам открай докрай.”

Прекалено самоуверен, той остава глух за думите на твърде много хора, които се опитват да му кажат истината. Макар да заявява, че се стреми към нея, той дори отхвърля всякакво внушение и се проявява като деспотичен, самонадеян и арогантен владетел, напълно уверен в своята правота и предишни заслуги. Едип не вярва на пророка Тирезий, на когото всички останали вярват. След като обаче го е принудил да говори гневно отхвърля обвиненята му, че е убиец на собствения си баща и кръвосмесител, за чиито грехове боговете наказват нещастните жители на Тива. Макар и истини, думите на Тирезий са нежелани за Едип, неочаквани и както той си мисли – жестоки и необнсновани. От своя страна, Тирезий съзнава, че една толкова горчива истина трудно може да бъде преглътната, затова изказва своето съжаление, че е останал неразбран и обруган:

Уви! Уви! Как страшно е да знаеш там,

където не помага мъдростта! Зная го,

а го забравих – иначе не бих дошъл.”

Едип упорито продължава да твърди, че иска да узнае истината за това кой е убил добрия цар Лай. Наред с това обаче предчувствието му го прави несигурен и го кара да се страхува, че думите на Тирезий може и да са истина. Цялата трагедия се основава на факта, че главният герой, макар да уверява всички, че е привърженик на истината, всъщност се страхува от нея и не иска да я узнава. Колкото повече драмата се развива и мрежата с неумолимите доказателства се оплита, толкова по-неспокоен и гневен става той. След като Едип прокужда Тирезий с обвинението, че страшното му пророчество е „клевета“ и че не той е причината за всики нещастия, прехвърля вината на друг – Креон. Заслепен от упоритост и нежелание да разбере и да приеме реалното положение, Едип дори не пожелава да изслуша невинния Креон:

Креон: Недей така! Изслушай моя отговор

сега, а после, като чуеш, сам съди!

Едип: Говориш сладко, но не ще те слушам аз!”

Въпреки всичко героят постепенно се променя и бавно започва да узрява за истината, макар и да продължава да бъде обзет от съмнения и надежда, че тези страшни неща не са се случили. Едва когато още двама души доказват истиността на думите на Тирезий, Едип “проглежда”. Незнанието вече не може да му служи като оправдание да не приема истината. Проблемът е там, че тя е изключително болезнена за него и това го кара да излива гнева си върху невинни хора. Въпреки огромното прегрешение на Едип и упоритостта му да забави колкото се може повече страшните факти, съвсем не могат да бъдат отречени деесподобността, инициативността и решителността му да действа.

Майката и по едно страшно стечене на обстоятеслвата – съпруга на Едип, Йокаста е друг пример за дълго продължила духовна слепота. За разлика от Едип, обаче, тя от началото до края не се променя, не желае въобще да узнае истината и настоятелно го убеждава да се откаже от разследването. Тя сякаш „знае“, че резултатът от това търсене ще разкрие ужасни неща и се опитва да отдалечи този момент от себе си, заравяйки  главата си в пясъка:

Живей и не мисли – така е най-добре.”

Йокаста силно обича Едип и иска да го предпази на всяка цена. Тя е преживяла много загуби на близки хора – съпругът й и две от децата й са загинали. Затова не иска щастието й отново да бъде помрачено и не желае да научи истината, която би могла да я съсипе. Незнанието за нея е изход от безизходната ситуация, от която впоследствие ще я спаси самоубийството.

Освен стархуващи се от истината герои, в трагедията има и такива, които я виждат навреме и се стремят да предотвратят следващи нещастия. Пророкът Тирезий е сляп, но достатъчно осведомен за случилото се, затова приема реалността. Фактът, че отдавна знае всичко, не го прави нито по-щастлив, нито решава проблемите му, но поне не вреди на другите с необмислени и гневни постъпки, както например прави Едип. Парадоксът е, че той, слепият, вижда много повече от зрящите и доказва, че истината е достъпна само за онзи, който не бяга от нея. Тирезий, а по-късно и вестителят и някогашният овчар на цар Лай, заявяват открито това, което знаят, защото не се страхуват да кажат правдата. Те са двигател на действието в трагедията, тъй като отварят очите на Едип и Йокаста за реалността.

Накрая, когато всичко излиза наяве и вече няма никой, който да се съмнява в истината, сякаш всички „прогелждат“. Но знанието за същността на своите постъпки, което Едип и Йокаста придобиват с такова фатално закъснение, им носи само страдание. Дълго избягваната и нежелана същност на нещата се превръща в необратим факт. Йокаста не може да го приеме и се обесва. За да избегне позора и за да заглуши гласа на съвестта си, тя търси спасение в смъртта. Едип обаче решава, че трябва да се самонакаже за мъките, които е причинил на толкова хора и избира ослепяването. За него бягството от реалността се състои в желанието му да не „вижда“ повече онова, към което толкова упорито се е стремил – истината. Именно затова сам отнема физическото си зрение и не иска никога повече да вижда света, в който са му се случили толкова нещастия, нито пък хората, на които е причинил толкова беди:

„Уви! Сега е всичко ясно, ясно е!

Да те погледна, слънце, за последен път!

Роден съм аз безчестно, във безчестен брак

живях и сам погубих кръвно близкия!“

В цялото произведение на Софокъл са разпръснати множество думи и изрази, илюстриращи красноречиво темата за дългия път към осъзнаването и приемането на истината: „Да си иде от земята, без да е видял беда“; „на свой е само позвлено – своите/ да гледа и да слуша във бедите им“, „и няма зло, / което да не виждаме в бедата им!“ Авторът сякаш внушава, че на света няма нищо по-опасно от стремежа да се вярва прекалено охотно само на приятните, а не на неприятните неща, да се отблъскват съмненията и предупрежденията, щом те не са ни угодни. В този смисъл Едип извървява прекалено трудния за всеки човек път от заслепението на заблудата до проглеждането за истината.

Трагедията на СофокълЕдип цар“ е предмет на задълбочен анализ още от самото й написване. Множество философи и психолози са обосновавали мненията и теориите си, използвайки това произведение. Причината се крие във факта, че то поставя няколко общочовешки въпроса, сред които е и този за истината и за отношението на човека към нея, чийто отговор хората винаги ще се стремят да откриват.

Към началото